Петък, 27 февруари 2004 г.
Отведе ме право вкъщи, което беше хем добре, хем лошо. Вече не бях наясно какво искам.
През цялото време в таксито не си проговорихме, въпреки че той ме държеше за ръка; нежно, но здраво. Не откъсвах очи от прозореца и гледах, без да виждам нищо отвън. Пред очите ми само играеха капките дъжд, които се стичаха по стъклото.
Взе ключовете ми, отвори входната врата и ме пусна да вляза първа. Не седнах; нито пък той. Зърнах лицето му и то ми се стори толкова разстроено, че не намерих сили да го погледна отново.
— Мисля, че трябва малко да успокоим топката — обявих аз.
Щом думите излязоха от устата ми, изпитах огромно облекчение.
— Какво?!
— Казах, че…
— Чух какво каза, но не го вярвам. Защо реши така?
— Имам чувството… Просто ми е нужна известна дистанция. Искам да излизам по-често с приятелите си, искам да имам време за себе си, да помисля…
Седнах на ръба на дивана и стиснах плътно колене. Усещах как напрежението във въздуха се увеличава.
— Разполагаш с предостатъчно време, когато съм на работа.
— Така е — отвърнах аз. — И това ми харесва. Не ми е приятно да се прибирам и да откривам, че си бил тук в мое отсъствие. Искам да ми върнеш резервния ключ.
— Нямаш ли ми доверие?
— Просто се нуждая от лично пространство. Обичам да знам къде са ми нещата.
— Това пък, по дяволите, какво общо има с каквото и да било?!
— Влизаш тук, когато ме няма, оставяш бележки, поставяш снимки под завивката на леглото.
— Надявах се да ти хареса. Не помниш ли какво стана, след като направих онази снимка? Аз помня. През цялото време случилото се не ми излизаше от ума.
— Доколкото помня, каза, че си я изтрил. Очевидно не си.
Не отговори. Затова аз продължих:
— Изплашена съм, Лий. Особено след обира. Не ми е приятно да идваш тук в мое отсъствие. Имам чувството, че къщата вече не е моя.
Последва пауза. Виждах го с периферното си зрение. Стоеше вляво от мен, до вратата. По лицето му не трепна дори мускул; не си беше свалил и палтото; стоеше като сянка, черен призрак, някакъв кошмар.
— Искаш отново да се чукаш с всекиго по всяко време ли? — попита той с леден глас. — Към това ли желаеш да се върнеш?
— Не — отвърнах аз. — Просто се нуждая от известно пространство, това е всичко. Искам да се виждам с приятелите си. Искам да помисля, да съм сигурна, че всичко е наред.
Тогава той пристъпи напред внезапно и явно съм трепнала, защото когато го погледнах отново, бе застинал на място със спокойно и безизразно лице, но очите му бяха бесни. Без думичка повече, отстъпи назад и излезе. Чух входната врата да се отваря, а после да се затваря с тихо щракване.
Беше си тръгнал.
Известно време останах неподвижна и чаках нещо да се случи. Представа нямах какво очаквам. Вероятно смятах, че ще се върне. Може би наистина щеше да се върне и да ме удари, да ме замери с нещо или да ми се разкрещи.
Най-накрая се надигнах, качих се горе и съблякох глупавата черна рокля с глупавите й блестящи изкуствени диаманти. Реших никога повече да не я облека. Щях да я дам за първата благотворителност, за която ми звъннат на вратата, независимо колко бях платила за нея. Щях да дам и червената. Исках да се отърва и от двете рокли.
Едва часове по-късно, докато лежах будна и се питах какво беше станало току-що и как се бе стигнало дотук, си дадох сметка, че той не ми върна резервния ключ.
Понеделник, 14 януари 2008 г.
С Каролайн пътувахме към Уиндзор за среща с висшия управленски екип. От нея се очакваше да говори за бюджети, а от мен — да докладвам как върви наборът на персонал за новия склад, чието откриване предстоеше през новата година. Докато се носехме по магистрала 4, Каролайн шофираше и бъбреше за работата. Чувствах се изтощена и ме болеше гърлото.
Напускането на офиса никога не ми се отразява добре. Режимът ми се разстройва. Вече мислех какви проверки имам да направя вкъщи и си повтарях колко е важно да ги направя качествено, както е редно, за да не се наложи да се занимавам с тях цяла нощ и да вдигам шум, защото Стюарт неизбежно ще го чуе.
— Изглеждаш изтощена, скъпа — отбеляза неочаквано Каролайн.
— Така ли?
— Стояла си до късно, нали?
— Не. Струва ми се, че по-скоро настивам.