Отново се загледах през прозореца. Ако можех да поспя дори за няколко минути, щях да се почувствам по-добре.
— Как вървят нещата с разкошния мъж от горния етаж?
— Явно все още си говорим, въпреки всичко. Заведе ме на екскурзия.
— Изглежда обещаващо.
— Беше приятно.
— Не ми звучиш убедена.
— Ние сме просто приятели, Каролайн.
— Глупости.
Неволно се засмях.
— Наистина е така. Не очаква нищо, повярвай ми.
— Ще ми се да престанете да се дебнете и да предприемете нещо.
— Слушай, нищо няма да стане. Ако щеше да става, вече да е станало. Харесвам го или мисля, че го харесвам, но предпочитам да съм сама.
— Понякога не си ли самотна?
— Не.
— Аз съм. Откакто Йън ме изостави… Много съм зле. Опитвам се да се държа заради децата, но когато отиват при баща си за уикенда, къщата е съвсем тиха. Мисля да се запиша в клуб или нещо такова. Какво ще кажеш?
— Имаш предвид за самотници ли? Където да се срещаш с хора?
Страните й порозовяха.
— Защо не? Не е лесно да се попадне на свестен мъж. Надявам се, че може би…
— Може би какво?
— … и ти ще дойдеш с мен.
Погледнах я смаяно, но Каролайн не откъсна очи от пътя. Здраво стискаше волана. Питах се какво да отговоря.
— Пристигнахме — заяви тя, навлизайки в паркинга. — Готова ли си да застанем пред лъвовете?
Петък, 12 март 2004 г.
През първите дни се чувствах странно пуста, изпразнена, все едно съм предприела нещо огромно, а още не съм го осъзнала напълно. Същевременно се страхувах. С прибирането вкъщи заключвах два пъти входната врата, търсех знаци дали не е влизал в мое отсъствие, но нищо не беше преместено и не липсваше. Поне видимо.
Мислех си, че всичко се е оказало много лесно — проявил е разум; а може би не беше толкова лош, колкото го изкарвах? Започнах да се питам дали не направих грешка. Беше страхотен в леглото, всеки път, когато се любехме, беше различно, вълнуващо. Чудех се дали да не му пратя съобщение и да го помоля да се върне, но накрая прибрах телефона в чантата — да не го виждам — и го оставих там.
След онази нощ не го видях две седмици. Нощно време плачех; липсваше ми по някакъв начин. Но проблемът беше мой, давах си сметка аз. Аз настоях да се разделим; виждах колко му е трудно да е с мен; не беше чудно, че си тръгна, без да погледне назад. Изпратих му няколко съобщения, но те останаха без отговор. Когато звънях на мобилния му, той ме препращаше направо на гласовата поща.
Две седмици след като си тръгна, ми се обади Клер.
Бях в разгара на подготовката си за някаква презентация, предвидена за същия следобед, когато тя се обади. Гласът й звучеше странно и напрегнато. Попита ме как съм.
— Добре съм, скъпа. Ти добре ли си?
— Просто си мисля каква огромна грешка направи, това е всичко.
Стори ми се, че плаче, макар да се стараеше да не се чуе.
— Грешка ли? За какво говориш?
— За Лий. Той ми каза, че си скъсала с него. Не му повярвах. Защо, по дяволите, го направи?
Щях да й отвърна, но тя не ми даде подобна възможност.
— Готвел се да те заведе на почивка, така ми каза. Много искал да те изненада, защото си променила живота му, направила си го щастлив, когато си мислел, че никога вече няма да е щастлив. Знаеш ли за бившата му приятелка, Катрин? Говорил ли ти е за Наоми? Самоубила се е, знаеш ли? Оставила бележка, в която му определяла среща. Така се подсигурила да я намери именно той. Така и никога не го преодолял. Сподели, че още има кошмари и сънува как намира тялото й. А после ми разправи как си скъсала с него, искала си да излизаш и да се срещаш с хора. Как можа да постъпиш така, Катрин? Защо му нанесе такъв удар?
— Чакай, Клер, не беше точно така…
— Имаш ли представа… — прекъсна ме тя. Сега вече открито плачеше, едва си поемаше дъх между думите и си представях гнева й, докато едрите сълзи се стичат по страните й. — Имаш ли въобще някаква представа, колко е нечестно всичко това? Бих дала всичко, за да имам мъж като Лий. Бих дала абсолютно всичко на света някой да е така увлечен по мен, колкото е той по теб. Обича те, Катрин. Обича те повече от всичко. Разполагаш с всичко на този свят, а просто го захвърляш и дори не се замисляш, че така разбиваш сърцето му. Струва ми се непоносимо.
— Наистина не е така — успях най-после да вметна аз.
Вече беше изчерпила темата и само от време на време чувах по някое изхлипване. Е, поне не ми затвори телефона.