— Не знаеш какво е да си с него. Следи ме, влиза в къщата ми, когато отсъствам…
— Ти му даде ключ, Катрин! Защо му даде шибания ключ, щом държиш да идва само когато си там?
Нямах отговор на това. Дори аз не можех да отрека, че има логика в думите й.
— Знаеш ли кое е най-лошото? — подхвана тя наново. — Дори след като се държа така с него, след като разби сърцето му, той все още е напълно и лудо влюбен в теб. Сподели с мен всичко, което си му казала, и веднага след това ме помоли, ако те чуя, да те питам дали ще отидеш да го видиш. Върнал се е на работа в „Ривър“. Каза, че иска да те види, да провери дали си добре, но няма да дойде в къщата ти, защото си го помолила да не го прави. Е, ще отидеш ли?
Обещах й да си помисля.
Очевидно малко или много бе очаквала тъкмо това, защото изстреля едно финално: „Не мога да повярвам, че си постъпила така. Дано се гордееш със себе си“, и затвори.
След това аз се разплаках; затворих вратата на офиса си и се молех никой да не влезе. Клер никога не ми беше говорила по този начин. Беше предана приятелка; за нея дружките винаги бяха на първо място, преди мъжете.
Останалата част от деня бях като замаяна. Направих презентацията възможно най-бързо, без да мисля какво точно казвам и без особен ентусиазъм. Думите на Клер не преставаха да се въртят из главата ми. Явно бях допуснала голяма грешка, за да ми говори така. Мислех си какво ми каза тя: бил нещастен без мен и много ме обичал. Замислих се за бившата му приятелка — тази Наоми… Никога повече не спомена името й, след като го бе прошепнал през онази нощ. Запитах се защо е предпочел да говори за нея с Клер, а не с мен. Мислех си колко ли му е било тежко тогава и колко щастлив е бил; колко щастлив съм го направила аз.
Тръгнах си от работа веднага след презентацията, като се извиних с главоболие; впрочем това отговаряше на истината. Прибрах се вкъщи и си поплаках още малко. Същевременно си мислех за Клер. Не можех да допусна да загубя една от най-скъпите си приятелки, една от най-старите си приятелки. По-късно, след като лежах в леглото часове наред и разсъждавах по тези въпроси, събух пижамата и облякох червената рокля. Не ми стоеше така добре, както последния път, когато я носех — беше ми широка около талията и на гърдите, сякаш някой тайно я беше разтегнал. Въпреки това останах с нея, сложих си малко грим и отидох в „Ривър“ да го търся.
Най-много исках да се повтори моментът, когато ме чука в офиса на „Ривър“; исках да ме погледне, все едно съм най-съвършеното същество, което някога е виждал; исках да ме хване за ръката, да ме повлече по коридора към офиса, обзет от нетърпение да чака и секунда повече, преди да ме обладае.
Минах край опашката от чакащи и се насочих към входа за специални гости. Видях го да се смее и шегува с Тери, главния портиер. Сърцето ми се сви: късо подстриганата му руса коса, загарът, независимо от студа и дъждовете, добре скроеният тъмен костюм, очертаващ мускулите и стройното му тяло.
— Здравей — поздравих аз.
— Катрин? Какво правиш тук? — попита Лий.
Опитваше се да звучи хладно, но забелязах реакцията в очите му.
— Надявах се да ме пуснеш, за да се видя с приятелите си — отвърнах аз, усмихнах му се и леко намигнах.
Тери се приближи.
— Съжалявам, скъпа, тази вечер е препълнено. Нареди се на опашката като другите.
Въобще не възнамерявах да заставам на опашката.
— Няма нищо — отвърнах аз. — Ще отида другаде.
Хвърлих последен поглед на Лий и си дадох вид, че се отправям към центъра на града.
В действителност взех първото такси и се прибрах право вкъщи. Не се изненадах, когато в три през нощта го чух да тропа на вратата.
— Защо не използва ключа си? — попитах, докато му отварям.
Нямах време да кажа каквото и да било повече, а и той не ми отговори.
Хвана ме за раменете и ме бутна навътре, във всекидневната, като дори не си даде труда да запали лампата, нито да затвори вратата след себе си. Дишаше учестено, а когато докоснах лицето му усетих, че е мокро. Целунах го и започнах с език да бърша сълзите от бузите му. Той простена и се хвърли така свирепо да ме целува, че усетих вкуса на кръв. След това ме бутна силно и се озовах върху дивана. Преди да успея да кажа каквото и да било, той беше свалил долнището на пижамата ми. При бързото и непохватно разкопчаване на панталоните си скъса някакво копче. През главата ми мина мисълта: „Ще ме заболи“, и в следващия миг той вече ме чукаше; при първото му проникване извиках от болка.