Казах ли „не“? Не и тогава. Изнасили ли ме? Не в същинския смисъл на думата и не точно тогава. В края на краищата аз му отворих вратата. По-рано същата вечер ходих в клуба с намерението да го накарам да ме чука. Е, сега ме чукаше и си давах сметка, че нямам никакво основание да се оплаквам.
Но ме болеше. Вътрешната страна на устната ми, където зъбите му се бяха впили в меката плът, беше прехапана. На другия ден бях натъртена навсякъде и едва успявах да вървя. Но се върна; поне за няколко часа. Когато се събудих сутринта, него го нямаше.
Сряда, 23 януари 2008 г.
Време беше да променя живота си.
Днес отидох да определят състоянието ми. Имах чувството, че с тази си постъпка поемам по друг път.
Районният екип за душевно здраве се помещаваше в Леони Хобс Хаус, на улица, съседна на Уилоу Стрийт. На вид сградата изглеждаше нормално, а не като нашата къща — величествена, с огромни сводести прозорци и входна врата, която се нуждае от боядисване. На портата имаше месингова табела, а по долните прозорци плакати, рекламиращи всичко — от отказване от цигарите до помощна група за преодоляване на следродилна депресия.
Валеше и от това сградата ми се стори по-мрачна, отколкото би изглеждала в слънчево време. Прозорците сякаш плачеха.
Отворих вратата; в антрето беше разположена рецепцията и стълбище към първия етаж. Зад рецепцията следваше някогашния преден салон на къщата, сега натъпкан с бюра и жени, които поставяха листа и папки в разни кутии, разговаряха помежду си и отпиваха от порцелановите си чаши. Стените бяха облепени със здравни плакати.
— Имам час за преглед — обясних аз на жената на рецепцията.
— Кабинетът е горе. Акцентът ви не е местен. Откъде сте?
Беше към петдесетгодишна, с дълга сива коса, сплетена на плитка на гърба, и ореол от свободни кичури около лицето.
— От север — отвърнах аз.
Обикновено така отговарях на всеки, който ме запита в Лондон, и хората го приемаха без повече въпроси.
Тази жена обаче се оказа изключение.
— Вие сте от Ланкастър — обяви тя. — Живях там двайсет години. После се преместих тук. Заплащането е по-добро, но хората не са така мили.
Погледнах към препълнената стая зад нея, където шест-седем жени седяха със стиснати устни и попиваха всяка нейна дума.
Изкачих се по стълбите. На лепнат върху стената оръфан лист с черен маркер услужливо пишеше „Кабинетите са наляво“. След късия коридор вляво попаднах на втора рецепция. Тази бе боядисана в бежово. Зад бюрото нямаше никого, затова се настаних в едно от удобните кресла и зачаках. Бях подранила за часа си.
От вратата вдясно излезе жена, облечена с широк пуловер и джинси; косата й беше вързана на две опашки, щръкнали отстрани на главата й. Устната й беше прободена с халка; имаше красива усмивка и много бели зъби.
— Здравейте — поздрави тя. — Вие вероятно сте Кати Бейли.
— Да.
— Той ще ви приеме след минута. Аз съм Деб, една от сестрите — представи се жената. Продължаваше да ми се усмихва. — Носите ли въпросника?
— Да… — смънках аз и го извадих от чантата.
Деб го пое.
— Това пести време, когато сте вътре — подхвърли тя.
Продължавах да чакам. От дъното на коридора, иззад ъгъла, се чу отварянето на врата и приближаващи се крачки. Почти веднага в приемната надникна глава на мъж.
— Кати Бейли?
Изправих се и го последвах. Непрекъснато мислех за Стюарт. Мислех само за него, докато консултиращият ме психиатър задаваше въпросите си. Казваше се доктор Лайънъл Пари. Разрошената сивееща брада му придаваше неугледен вид. Когато ме попита колко време ми отнема да проверя вратата, прозорците и чекмеджетата, както и всичко останало, си помислих да го излъжа. Проверяването на вратите звучи така глупаво. Знам, нелепо е, но не мога да се спра.
Затова му казах истината. Понякога с часове; понякога закъснявам страшно много за работа и се налага да оставам до по-късно, за да наваксам пропуснатото време. А социалният ми живот? Не ме разсмивайте. Работата ми харесва и вечер не ми се излиза особено.
Започна да ме разпитва за Лий. Казах му за образите, които се мяркат, какво беше правил. Все неща, които се опитвах да забравя. Разказах му и за всичко останало: кошмарите, пристъпите на паника, как се будя в четири през нощта и ме е страх отново да заспя. И за нещата, които гледам да избягвам: социални събирания, места, препълнени с хора, полицията, червени дрехи.