Той ме слушаше, водеше си бележки и от време на време ме поглеждаше.
Аз треперех.
Не плачех, още не. Но като говорех за това, се разстройвах.
— Опитвам с дълбоко дишане — споделих забързано. — Опитвам се да контролирам паниката. Понякога успявам.
— Това е добре — отбеляза той. — Значи вече знаете, че владеете положението. Щом понякога контролирате паниката, просто е нужно да продължите да се упражнявате, както и да прибягвате към няколко други техники, докато успеете да я контролирате през цялото време. Поставили сте началото. Много добре сте се справили.
— Благодаря, но всъщност заслугата е на Стюарт, не моя.
— Стюарт?
— Един приятел. Психолог е.
— Дори той да ви е насочил в правилната посока, всъщност вие сте направили избора да се опитате да контролирате паниката си. Никой, освен вас, не е в състояние да го направи.
— Предполагам, че е така…
— И не забравяйте: щом сте постигнали това, можете да постигнете и повече. Това означава, че ще успеете да започнете да контролирате и проверките. Няма да стане веднага, нужно е време, но ще успеете.
— А сега какво следва?
— Ще ви насоча към когнитивно поведенческа психотерапия. Смятам да включа и лекарства, за да ви помогнат срещу пристъпите на паника. Нужно е известно време, преди да започнат да действат, затова не се учудвайте, ако не усетите резултат веднага. Трябва да изчакате поне няколко седмици.
— Опитвала съм с лекарства преди. Предпочитам да ги избягвам.
— Прегледах медицинското ви досие. Лекарствата, предписани ви в болницата, са други. От новите няма да се чувствате замаяна или сънлива. Искам да ги предпиша, защото от отговорите ви съдя, че навярно става въпрос за елементи на посттравмично стресово разстройство — ПТСР, и ОКР.
— Според Стюарт ще е добре, ако бъда пренасочена към доктор Алистър Ходж.
— Да. И аз щях да го предложа. Работи в клиниката тук, както и в „Модзли“. Ще ви дадем направление, а после ще звъннете на секретарката му. Сигурно ще ви назначи час скоро. Междувременно ще кажа на Деб да ви даде номера на кризисния екип, в случай че се нуждаете от него, но се съмнявам.
— По ваше мнение колко време ще отнеме? Да се оправя, имам предвид.
— Трудно е да се прецени — сви рамене той. — Всеки човек е различен. Но ще видите положителни промени след няколко сеанса. И вие ще трябва да се потрудите. То е като в живота: колкото повече вложите, толкова повече ще получите.
Когато най-после излязох отново на улицата, беше тъмно. Вече не валеше. Движението беше спряло; вероятно имаше злополука на кръстовището и това обясняваше задръстването. Автобусите се движеха, защото алеята за тях беше свободна, но все пак се придвижваха бавно.
Имах чувството, че съм направила решителна крачка, че връщане назад няма. След като излязох от болницата, именно от това се плашех най-много. В периода, когато не се контролирах, попаднах изцяло в ръцете на непознати — нито ги харесвах, нито им вярвах, но се налагаше да следвам тяхното разписание и техните указания: те ми нареждаха кога да ям, кога да спя и кога да ходя до тоалетната.
След като за втори път излязох от болницата, знаех, че по-скоро бих умряла, отколкото да се върна там. Напуснах Ланкастър с фалшива усмивка и уверенията при първа възможност да се насоча към местен институт за душевно здраве. Откъснах се от лекарите, сестрите и социалните работници и отвратителната им система, съвършено безсмислена в моите очи. Те направиха възможното: изправиха ме на крака и доста прямо ми обърнаха внимание на факта, че не съм умряла; сега трябваше да се стегна и да продължа напред. Не за пръв път си помислих колко по-добре би било да съм умряла, вместо да се налага да минавам през процеса на възстановяване. Но като се преместих, си дадох сметка, че ако някой ще контролира живота ми, това ще съм аз. Нямаше алтернатива. И поех контрола в свои ръце; контролирах всеки миг от деня, изчислявах отделеното време за каквото и да било до секунда, броях крачките си, планирах броя на чашите чай. Така имах цел, имах причина да слагам единия крак пред другия всеки ден, колкото и кофти да беше, колкото и тежък, мрачен и самотен да беше.
Не исках да загърбя всичко това. Само така се чувствах в безопасност, пък макар и за кратко.
Вторник, 16 март 2004 г.
От иззвъняването на мобилния ми телефон подскочих. Седях и чаках да се случи нещо, той да се върне, да ми звънне; надявах се на това, но същевременно се страхувах. На дисплея обаче не се изписа „Лий“, а „Силв“.