— Силвия? — вдигнах аз, като се стараех да звуча възможно най-весела. — Как си?
— Добре съм, скъпа. Ти как си?
— Добре. Как е Лондон?
— Кажи ми как си наистина.
За момент не бях в състояние да й отговоря. Стисках здраво слушалката вторачена в несъществуваща точка на стената и се опитвах истински да се съсредоточа, за да не рухна.
— Добре съм — повторих аз.
— Луиз спомена, че се държиш странно. Притеснява се за теб.
— Странно ли? Въобще не се държа странно. Какви са тези глупости?
Гласът й прозвуча изненадващо спокойно и — за Силвия — успокояващо:
— Не са глупости. Притеснява се за теб. Имала си синини по ръцете. Била си излязла с нея миналия месец, но след половин час си се прибрала вкъщи. А Клер каза, че онзи ден Лий й плакал на рамото. Двамата скарахте ли се? — Понеже не отговорих, тя се провикна: — Ало? Катрин?
— Още съм тук.
— Искаш ли да си дойда, скъпа? Мога да отскоча за ден през уикенда.
— Не, не. Честно — добре съм. Просто нещата с Лий не вървят.
— Какво точно става?
— Той… Той… Силв, понякога той ме плаши. Някак се разпорежда с мен. Не ми е приятно.
Последна дълга мъчителна пауза. Е, поне го изрекох. Признах, че моята идеална връзка с идеалния мъж не е толкова идеална, колкото мислят. Сега вече всичко щеше да е наред, защото Силвия знаеше; Силвия щеше да намери най-точните думи, да накара мен — най-добрата й приятелка на целия свят — да се окопитя. Чаках да ми каже нещо съчувствено, да ме посъветва да го зарежа, да си намеря друг и да побягна, без да се обръщам назад. Никога.
Когато тя заговори, отново останах силно шокирана и за миг дори забравих да дишам.
— Катрин, мисля, че е редно да отидеш на лекар.
— Какво…
— Напоследък наистина доста ти се струпа: огромен стрес в работата, напрежение и така нататък.
Не й отговорих нищо, не вярвах на ушите си.
— Не само Луиз се притеснява за теб. Всички се безпокоим. Включително и Лий. Иди да поговориш с някого. С лекаря си например. Или с колежка от работата?
— Чакай. Какво каза? Лий се безпокои за мен ли?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Скъпа, той те обича. Смята, че аз ти липсвам, но е повече от това. Знам, че е така. Твърди, че се самонараняваш. Стискала си се по ръцете. Моля те, не се разстройвай, скъпа. Не искам да си разстроена, когато съм толкова далеч и не мога да предприема нищо…
Чух гласа си да се издига до истерично кресчендо:
— Каквото и да ви е наговорил, не е шибаната истина, чу ли?
— Не се разстройвай, Катрин. Моля те. Аз…
— Да не се разстройвам ли?! — повторих като ехо аз. — Какво очакваш да чуеш от мен? А и откога двамата с Лий си говорите по телефона?
— Говорил е с Луиз. Тя му казала, че се тревожи за теб. Луиз ми звънна снощи. После Лий се обади. Просто всички се притесняваме за теб. Наистина се държиш странно, а ние искаме да си каквато беше някога…
— Ти ли говориш това! Не вярвам на ушите си. Не вярвам, че се случва.
— Слушай, скъпа. Лий непрекъснато повтаря какви опити прави да се увери, че си добре, но според мен е най-хубаво да се обърнеш към лекар. Слушай, Катрин, потърси помощ. Да ти намеря ли някои номера?
Отдръпнах слушалката и ужасено се взрях в нея. После прекъснах връзката и с всички сили запокитих апарата към стената. Той се счупи поне на три парчета; най-голямото лежеше върху килима и издаваше звуци като ранено животно.
Поставих ръка на устата си, за да спра… Какво? Писък ли? Никой не ми остана вече, абсолютно никой. Само той и аз.
Сряда, 23 януари 2008 г.
Автобусът пълзеше във вечерния трафик. Беше се стъмнило, но градът грееше с осветените си витрини, уличните лампи и отразените им в мокрия паваж светлини. В автобуса беше топло и влажно, а прозорците — замъглени. Носеше се миризма на стотици хора и вехта тапицерия.
Не обичах да говоря по телефона в автобус, но отчаяно исках да го чуя. Говорех тихо.
— Здравей, аз съм.
Гласът му долетя от много, много далеч.
— Как мина?
— Добре. Трудно ми беше, но се справих. Ще ме прати при Алистър. Предписа ми и някакви таблетки.
— Какви?
— Не помня. Рецептата е в чантата ми. Спомена нещо със „С“…
— Значи за усвояване на серотонина. С други думи — антидепресант.