Погледнах го изненадано.
— Не е подходящото място и време, знам — подхвана той, — но искам да ти кажа нещо.
Изчаках го да продължи. Погледнах към ръката му, която държеше моята. Дадох си сметка, че е нервен.
— Помниш ли, когато те целунах? А на другия ден ти казах, че не е било нищо повече от целувка. Помниш ли?
— Да.
Бях прекалено изплашена, за да го погледна в очите, и затова насочих поглед към пътуващите на юг коли и автобуси, но никой от тях нямаше да прекоси реката и да ме отведе вкъщи.
— За мен не беше просто целувка. Казах го, защото… Не знам защо го казах. Беше глупаво. Оттогава мисля за това.
Именно тогава я видях.
На горния етаж на автобус номер 68 в посока Уест Норуд. Вниманието ми привлече ярката розова барета, нахлупена върху русите къдрици. Отдалечаваше се от мен, но ме гледаше. Направо се взираше.
Беше Силвия.
Обърнах се към него.
— Какво каза? — попитах аз.
Събота, 20 март 2004 г.
В събота Лий беше свободен и отново отидохме в Моркъм. Не исках да ходим, но беше по-добре, отколкото да стоим вкъщи. Лицето все още ме болеше, когато го докосвах отстрани, но иначе нямаше никакви видими белези. Беше успял да ме удари достатъчно силно, за да ми изтракат зъбите, но не толкова, че да остави следа.
Беше топло и слънцето напипаше от безоблачното синьо небе. В тежкото движение ни отне доста време да намерим място за паркиране. Най-накрая се наложи да се върнем пеша до плажа на града. Той ме държеше за ръка. Продължавах да се чувствам неспокойно в негово присъствие.
— Съжалявам за случилото се онзи ден — пророни той.
За пръв път го споменаваше.
— За кое точно?
— Знаеш за кое.
— Искам да го изречеш.
Може да бях малко предизвикателна, но сега се чувствах в по-голяма безопасност, когато се движех сред други хора, семейства и деца на колела, отколкото в собствения си дом.
— Съжалявам за спречкването.
— Лий, ти ме удари.
Изглеждаше истински стъписан.
— Не съм.
Спрях и се обърнах да го погледна.
— Шегуваш ли се? — попитах аз. — Удари ме по лицето.
— Реших, че си се спънала и паднала — обясни той. — Както и да е — съжалявам.
Вероятно това беше всичко, което щях да получа като извинение. Продължихме да се разхождаме. Беше достатъчно топло, за да сваля жилетката си. Имаше отлив и морето беше толкова далеч, че почти не го виждах.
— Лий, и аз съжалявам — промълвих аз.
Вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне.
— Знаеш, че те обичам — каза той.
Независимо от всичко изражението в очите му и колебливата му усмивка едва не ме подведоха отново.
— Нищо не се получава — подхванах аз. — Не мога така. Страх ме е от теб, Лий. Не искам да съм повече с теб. И за двама ни не е добре.
Видях сянка да преминава през лицето му. Не беше гняв, а по-скоро разочарование. Очаквах да пусне ръката ми, но вместо това той я стисна още по-силно.
— Недей — промълви тихо той. — Недей да го правиш. Миналия път съжаляваше.
— Така е, но оттогава се случиха разни неща.
— Какви неща?
— Ами например ти ме удари. И си говорил за мен с Клер, а и със Силвия. Тя мисли, че полудявам, Лий. Не е честно. Силвия е най-добрата ми приятелка, а си я настроил срещу мен.
— Какво?! — Той се изсмя. — Това ли ти каза?
Усещах как сълзи напират в очите ми. Не исках да плача, не и тук. Седнах на една пейка. Той се настани до мен и отново ме хвана за ръката.
— Каза ли ти как съм узнал телефона й? Даде ми го онази вечер, в „Спред Игъл“. Дойде при мен на бара и поиска да я черпя питие, докато ти беше дявол знае къде. Купих й питие, а тя сложи ръка на чатала ми и ме стисна, после пъхна листче в джоба на сакото ми и поръча да й звънна, ако се отегча.
— Не ти вярвам.
— Напротив, вярваш ми, защото знаеш каква е.
Разтрих ядно бузата си с опакото на ръката.
— Ела насам — подкани ме той и ме придърпа. — Не плачи. Всичко е наред.