— Какво? Сега ли ще ми разкажеш?
— По-добре тук, навън — кимнах аз. — Няма да се срина при толкова много минаващи край нас хора.
— Добре — съгласи се той.
— Лошо е.
— Предполагам.
Поех си дълбоко въздух и започнах:
— Връзката ни беше мъчителна. И ставаше все по-лоша. Накрая за малко да ме убие.
Последва дълга пауза. Стюарт погледна към мен, погледна ръцете си. След малко попита:
— Някой те откри ли?
— Уенди. Живееше в съседство. Вероятно това е било голям шок за нея.
— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам, че си преживяла такова нещо.
— Била съм бременна, когато ме нападна. Узнах го в болницата. Съобщиха ми, че съм загубила бебето. Не знам дали ще мога да имам деца. Споменаха, че е малко вероятно.
Той извърна поглед.
— Трябваше да ти го кажа — настоях аз.
Стюарт кимна. Видях как очите му се напълниха със сълзи. Преметнах ръка през раменете му.
— За бога, моля те, не се разстройвай. Не искам да се разстройваш.
Сега той ме прегърна и силно ме притегли към себе си. Останахме така известно време.
— Знаеш ли кое беше най-лошото? — подхванах аз изпод ръката му. — Не стоенето в онази стая, където чаках да се върне и да ме убие. Не ударите му. Не болката. Нито това, че ме изнасили. Най-ужасното беше, че после никой — дори най-добрата ми приятелка — не ми повярва.
Седнах изправена и се загледах в реката. Надолу по течението бавно се придвижваше шлеп.
— Трябва да ми повярваш, Стюарт. Това ми е по-нужно от всичко друго на света.
— Вярвам ти, естествено — увери ме той. — Винаги ще ти вярвам.
Избърса сълзите ми с пръст и се приближи да ме целуне. Сложих ръка върху устните му.
— Почакай. Помисли какво ти казах. Нужно ми е да съм сигурна, че го приемаш.
— Добре — кимна той.
Изправихме се и тръгнахме към моста Ватерло.
— Тя защо не ти повярва? — попита той. — Най-добра приятелка не постъпва така.
— Заради него. Успяваше да очарова всички. Държеше се превъзходно с приятелите ми. Смятаха ме за неблагодарна. Било невъзможно да е такъв, какъвто го описвах. После започна да говори с тях зад гърба ми. Разправяше за мен неща, които не отговаряха на истината. Говореше със Силвия. И други мои приятели говореха с нея и й казваха какво е споделил с тях. Преди да се усетя, всички започнаха да ме обсъждат и главно — че съм полудяла напълно.
Пред нас малко момче, хукнало да хване по-голямото си братче, падна на колене. Майка му го вдигна и разтри крачетата му, преди то да се разплаче.
— Ти я видя, така ли? Силвия?
— Беше в автобуса, пътуваше на юг. На горната платформа.
— Тя забеляза ли те?
— Взираше се в мен. Беше доста странно.
— Това притеснява ли те?
— Кое? Че видях Силвия ли? Не мисля. Просто се шокирах при вида й. Не допусках някога отново да се срещнем, а тя изведнъж се появи. Да, знаех, че е някъде в Лондон, но все пак…
Почти стигнахме станцията на метрото.
— Да се прибираме вкъщи — предложи той и ме притегли в прегръдките си.
Нямаше друго място, където така силно да искам да бъда.
Петък, 2 април 2004 г.
Станах от бюрото си точно в дванайсет, изключих монитора на компютъра и си грабнах палтото от закачалката на вратата. В центъра на града гъмжеше от народ, но в петък обикновено е така: пълно е с пазаруващи, с пенсионери, майки с деца, студенти и хора, които би трябвало да са на работа, но по необясними причини не са. Слънцето грееше, а това винаги привлича повече народ в центъра на града. Долавях аромата на лятото във въздуха, макар още да беше хладно. Имаше изгледи през уикенда да се стопли.
Мразя тълпите. Предпочитам да се движа в центъра на града, без да срещам никого, но днес щях да се видя със Сам.
В кафене „Болеро“ Сам ме чакаше на маса до прозореца.
— Да седнем отзад, искаш ли? До прозореца винаги е студено.
Тя вдигна учудено вежди, но взе торбите и палтото си и ме последва към дъното на заведението.
Не бях идвала тук, откакто смениха собственика. Някога беше „Грийн Кичън“ — вегетарианско заведение, където предлагаха местни екологични продукти, и малко кафене отзад. Успя да се задържи известно време, но после студентите си заминаха за дългата лятна ваканция и посетителите силно оредяха. Точно след Коледа отвори врати отново, вече като „Болеро“. Със специалитета за пенсионери (чай и сладка за една лира) търговията му в момента вървеше добре.