— И Кати се появи. Тя също пита къде си.
— Съжалявам. Звучи като чудесна вечер. Жалко, че съм я изпуснала.
— Отдавна не си излизала.
— Знам. Слушай — подхванах аз, в отчаян опит да сменя темата, — защо не отскочим до Манчестър другия уикенд? Ще си потърсим нови обувки, ще обядваме.
— Следващия уикенд не мога. Ще оглеждам къщи. Но ще ти звънна, става ли? Ще го направим друг път. Идеята е страхотна. Но да ме пазиш да не харча прекалено много пари!
Платих сметката за обяда ни, независимо от настояването на Сам да участва — черпя я за празника й, обясних аз. Единствена тя остана от старите ми приятели. Дори да не й вярвах напълно, разполагах само с нея.
Навън, на студеното, тя ме прегърна силно, до болка. После разтърка гърба ми, сякаш да му влее малко топлина.
— Господи, страшно си отслабнала — отбеляза тя.
— Знам — отвърнах аз. — Страхотно, нали?
Погледна ме строго и попита:
— Сигурна ли си, че си добре? Честно ли? Според мен не всичко е наред.
— Сам, наред е.
Но не можах да изрека „честно“. Ако беше настояла, щях да се срина; щях да се предам. Не ме биваше да лъжа и се стремях винаги да казвам истината.
— Сигурна ли си? — повтори тя.
— Да.
Отново ме прегърна, ала попадна на натъртеното място. Опитах се да не трепна, но ме заболя. Цялото тяло ме болеше.
— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен, нали?
Кимнах, а тя пое нагоре по хълма към колежа, където работеше. Питах се дали се е досетила как стоят нещата. Знаеше, че не всичко е както трябва, но не съумя да определи какво точно и до каква степен.
Аз знаех за какво става дума, но не можех да го оглася.
Огледах Маркет Стрийт, в случай че го забележа, но не го видях никъде. Значи не беше там. Понякога беше, друг път — не. Просто не ме напускаше чувството, че през цялото време ме наблюдават; всяка минута, всеки ден. Понякога това правеше всичко по-лесно, някак по-безопасно.
Преброих си стъпките обратно до офиса: четиристотин двайсет и четири. Това поне беше нещо положително.
Вторник, 12 февруари 2008 г.
Тази вечер се прибрах, преди да се е стъмнило напълно. Сутрините също бяха по-светли и в сивия Лондон крушките ставаха почти излишни.
Поддадох се на порока си да се прибирам по заобиколни пътища, наслаждавах се на здрача и мислех какво ще си сготвя за вечеря.
Докато стигна до Талбот Стрийт, небето потъмня и стана значително по-студено. Минах по алеята отзад, погледнах прозорците на апартамента, балкона и завесите. Погледнах и портата, увиснала на пантите си, с гъстата трева зад нея.
Завесите висяха точно както ги бях оставила.
Стигнах края на алеята и завих зад ъгъла, за да изляза на улицата. Измъквайки се от мрака, забелязах как една фигура се отдалечава от къщата. Нещо в силуета ме накара да спра и да се свия в сенките.
Беше Лий.
По същия начин винаги беше Лий, когато зървах едър мъж с решителна крачка, светла коса и широки рамене. Затаих дъх и си наложих да погледна точно когато мъжът сви зад ъгъла и прекоси Хай Стрийт. Нямах достатъчно време, за да съм сигурна. Не, не е той, убеждавах се аз. Подсъзнанието си играе игрички с мен. Не е той, никога не е той. Всичко е плод на въображението ми.
Поех по Талбот Стрийт към вкъщи, като се опитвах да се отърся от неприятното чувство, да си възвърна състоянието на духа, в което бях допреди малко, когато мислех какво ще хапна, как ще си взема душ, ще гледам филм, ще се ослушвам за стъпките на Стюарт на стълбището и как накрая ще заспя.
Влязох в къщата, затворих вратата след себе си и я проверих, като прокарах пръсти по касата, за да се убедя, че е прилепнала плътно; проверих и резето, дръжката, ключалката. Едно, две, три, четири, пет… После започнах отначало.
Приключих с проверката и зачаках. Нещо не беше наред. Нещо беше ужасно не наред. Пак започнах от самото начало, проверих вратата, проверих ключалката…
Какво беше? Какво не е наред?
Не беше вратата…
Взрях се за малко в нея. Всичките ми сетива бяха изострени, слушах напрегнато. После бавно извърнах глава.
Погледнах към вратата на апартамент номер едно.
Тишина.
Краката ми не желаеха да се помръднат, но ги насилих. Отидох до вратата и почуках — никога не го бях правила дотогава, дори не ми бе минавало през ума да го направя.
— Госпожо Макензи? Вътре ли сте?
Тишина, болезнена, пълна тишина. Никакъв сериал, никакви новини; абсолютно нищо. Погледнах през рамо към входната врата, към масичката в антрето с купчината писма. Не виждах нищо нередно. Вратата все още беше заключена.