Отново почуках, този път — по-силно. Възможно беше да е излязла. Можеше дори да е заминала някъде — на курорт, на почивка… Хем мислех така, хем бях убедена, че нещо й се е случило.
Преглътнах и изведнъж се ужасих. Поставих ръка върху дръжката, но веднага я оттеглих. Посегнах да напипам мобилния си телефон в джоба.
Чувствах се глупаво. Какво щях да кажа? „О, здрасти, Стюарт. Би ли се върнал вкъщи? Госпожа Макензи си е изключила телевизора“.
Отново поставих ръка върху дръжката и я натиснах. Вратата се отвори, преди да успея да я спра. Удари се в стената вътре така силно, че сигурно се е чуло и на най-горния етаж.
Вътре светеше. Долиташе и топъл въздух с миризма на готвена храна.
— Ехо?
Не очаквах отговор. Прекрачих прага. Нейният апартамент беше огледален на моя: всекидневната насреща, кухнята в дъното вдясно с изглед към градината, банята и спалнята — също вдясно. Не я виждах от мястото, където стоях, затова направих още една крачка напред. Килимът под краката ми беше силно протъркан.
Вече виждах цялата всекидневна: телевизорът — огромен и явно затова толкова шумен — беше изключен, а екранът сивееше.
Сега вече се намирах до вратата на спалнята. Светлината беше включена, но вътре беше празно. Погледнах назад към входната врата и видях стълбището, което отвежда към моя апартамент горе и този на Стюарт на последния етаж.
— Госпожо Макензи?
Гласът ми прозвуча странно дори на самата мен. Исках да е овладян, но излезе някак писклив и от това още повече се изплаших.
Пристъпих още крачка напред. Завесите на прозореца вляво от мен бяха спуснати. Напред и вдясно беше кухненското пространство. До мен имаше маса за хранене, покрита с хубава дантелена покривка, и цвете в саксия по средата.
Открих я в кухнята. Отначало видях само обут в чехъл крак.
Изтичах до нея.
— Госпожо Макензи?! Чувате ли ме? Добре ли сте?
Лежеше на една страна, а по лицето й имаше кръв. Едва дишаше. Извадих телефона от джоба си и набрах 911.
— Спешни повиквания. Коя служба търсите?
— Трябва ми линейка — бързо отговорих аз.
Казах им адреса, съобщих, че госпожа Макензи е в безсъзнание, че едва диша и има кръв по главата.
Хванах я за ръка.
— Всичко е наред, госпожо Макензи. Линейката е на път. Скоро ще пристигне. Чувате ли ме? Всичко ще е наред сега. Всичко ще е наред.
Тя издаде някакъв звук. Устните й бяха напукани. Намерих кърпа на плота, намокрих я, изцедих я, за да не капе, и наквасих устните й.
— Всичко ще е наред, ще е наред — повтарях аз тихо. — Не се тревожете. Ще се оправите.
— Кат…
— Да, аз съм. Не се тревожете. Линейката е на път.
— Ох… — простена тя. В очите й имаше сълзи. — Главата ми… Главата…
— Вероятно сте паднали. Постарайте се да не мърдате. Скоро ще пристигнат.
Ръката й беше студена. Отидох в спалнята й, за да потърся с какво да я стопля. На леглото имаше хвърлена домашно плетена завивка. Смъкнах я от леглото и се върнах в кухнята, за да завия легналата на земята фигура.
Отвън чух воя на сирена; идваше отдалеч, но постепенно се приближаваше. Щеше да се наложи да стана и да отида да отворя входната врата, но в момента не бях в състояние да помръдна.
— Вратата… — подсказа ми тя с немощен глас.
— Всичко е наред, госпожо Макензи. Ще им отворя. Не се безпокойте.
— Вратата… Беше… Беше… Видях… Отвън…
Сирената спря. Линейката беше пристигнала.
— Сега ще се върна, госпожо Макензи.
Хукнах към входната врата. Ръцете ми трепереха.
Зелени униформи, висок мъж и ниска жена.
— Насам. Тя е на пода.
Отстъпих и ги оставих да поемат работата си.
— Знаете ли какво е станало? — попита жената.
Парамедичката изглеждаше млада, беше по-ниска от мен, с къса тъмна коса.
— Не. Така я заварих. Вероятно е паднала. Живея в апартамента отгоре. Обикновено се появява на вратата да ме поздрави, чувам телевизора й. Стори ми се странно, когато не излезе. Почуках на вратата…
Дадох си сметка, че бръщолевя като луда.
— Добре, успокойте се. Тя ще се оправи. Ще се погрижим за нея. Треперите. Да не сте прималели?
— Не, не. Добре съм. Просто внимавайте за нея, моля ви…