Докато я закарат до линейката, се поуспокоих малко. Стоях на прага и гледах как бутат носилката в линейката.
Чух някой да тича към къщата. Погледнах и видях как Стюарт се приближава.
— Кати… Боже, помислих си… Видях линейката и реших…
— Госпожа Макензи е. Когато се прибрах, си дадох сметка, че не чувам телевизора. Вратата й беше отключена. Влязох и я заварих на пода.
— Лошо ли е пострадала?
Парамедиците затваряха вратата на линейката.
— Имаше кръв по главата. Явно се е ударила в нещо.
Най-накрая линейката пое по Талбот Стрийт.
— Хайде да влезем вътре — подкани Стюарт.
Остави ме да проверя вратата, а той влезе в апартамента на госпожа Макензи, за да изгаси осветлението. Когато приключих, останах на прага да го изчакам.
— Какво правиш? — попитах аз след малко.
— Търся ключ. Не се притеснявай. Намерих.
Загаси и последната лампа в апартамента и дойде при мен. Заключи вратата и прибра ключа в джоба си.
— Има ли семейство? Приятели?
— Никога никого не съм виждала.
На площадката на първия етаж и двамата спряхме.
— Ще се качиш ли да пийнем нещо? — попита той.
— Добре.
Направих чай в кухнята на Стюарт, докато той си вземаше душ.
Чувствах се неспокойна, седнала до кухненската му маса с чашата в ръка. Госпожа Макензи, легнала на пода и мъчеща се да ми каже нещо, беше пред очите ми. Вратата… Нещо за вратата.
Беше видяла нещо отвън.
Запитах се дали е същото, което видях и аз: силуетът, тъмната фигура на мъж. Сетих се, че фигурата се отдалечаваше, фигурата, която приличаше на Лий. Дали се беше отбивал в апартамента ми? Дали тя го беше видяла на вратата и стреснала?
— Опитай се да не се притесняваш — насърчи ме Стюарт, влизайки в кухнята. — Убеден съм, че ще се оправи. Утре можеш да отидеш да я посетиш, ако искаш.
Беше топъл и ухаеше на гел за душ; облечен беше в джинси и тениска. Видът му прогони всякакви зловещи образи на тъмни фигури от ума ми. Всеки път, когато през последните седмици ми се струваше, че зървам Лий, това винаги се оказваше плод на въображението ми. Защо този път да е той?
Подадох му чаша чай. Вече изстиваше. Самата аз не бих го пила такъв.
— Благодаря.
Стюарт се настани срещу мен и преди да успея да извърна глава, хвана погледа ми.
— Заминавам за Абърдийн в четвъртък — обяви той накрая.
— Да се видиш с близките си ли?
Кимна и продължи:
— Рожденият ден на татко е. Обикновено се прибирам по това време. — Внимателно остави чашата на масата. — Щях да те питам дали искаш да дойдеш с мен…
Усетих как ми става необичайно топло.
— … Но предполагам, че е прекалено внезапно.
— Да, така е. — „И ми идва като гръм от ясно небе, добавих аз наум. Защо ме каниш, когато е прекалено късно да приема? Дори да исках да дойда, не съм подготвена“. Но на глас отвърнах: — Освен това първият ми сеанс е в петък.
— Да, вярно. Забравих.
„Не си забравил, помислих си аз, защото не съм ти казала. А и се съмнявам, че Алистър те е осведомил. Защо би го направил?“ Усетих как се разстройвам и впрягам.
— Искам да знаеш, че мислих над думите ти — заяви Стюарт.
Не му отговорих. Допих си чая, за да прикрия разочарованието си. Бях напрегната и неспокойна.
— Според мен не бива да бързаме — продължи той. — Първо искам да съм сигурен, че си добре.
— Много мило от твоя страна — срязах го аз остро.
— Кати…
— Да го даваме по-бавно, както правим в момента. — Изправих се рязко и столът едва не падна на покрития с плочки под. — Или дори още по-бавно, като се откажем напълно?
— Не искам.
— Браво на теб. А къде остава това, което аз искам?
— Какво искаш?
— Искам… Искам да се чувствам нормална. Ще е дяволски приятно. Искам отново да се чувствам като нормален човек!
Не издържах да го гледам повече: седнал спокойно, самоуверен. Обърнах се и се отправих към вратата.
— Кати, почакай, моля те.
Обърнах се към него.
— Не знам какво чувстваш изобщо! — заявих аз.
— Когато си в състояние да ме изслушаш, ще ти обясня какво чувствам.
— Понякога се държиш вбесяващо покровителствено, Стюарт.
— Добре — пристъпи той към мен. — Значи искаш да знаеш какво чувствам?
Кимнах и вирнах решително брадичка, готова да чуя какво ще последва.