Абсолютно шокирана, дори не помръднах. Лежах, гледах килима и се питах какво ли е станало. Болеше ме главата; много ме болеше, когато той ме хвана за косата и ме повлече на колене.
— Парцал! — заяви едва дишайки. — Гаден шибащ се парцал.
Шамароса ме с лявата ръка. Отново щях да падна, но той продължаваше да ме държи за косата.
— Какво съм направила? — проплаках аз.
— Не знаеш, така ли, гнусен, долен шибан парцал?
Тонът му беше леден, а той целият вонеше на бира.
Пусна косата ми и преди да успея да падна или да се изправя, вдигна коляно и така силно го заби в носа ми, че чух как костта изпращя. Изпищях и се помъчих да се изправя, да избягам. Сълзи се стичаха по бузите ми, а от носа и прехапаната ми устна течеше кръв.
— Моя си — просъска той. — Ти си моята шибана курва. Ще правиш всичко, което ти кажа, ясно ли е?
Простенах и се вкопчих в крака на масичката; стоях със затворени очи. Усетих как отново сграбчи косата ми и ме отскубна от масичката. Някакъв глас, вероятно моят, го умоляваше:
— Пусни ме. Моля те, моля те…
Разкопча джинсите си и със залитащи крачки се отправи към дивана, като ме влачеше след себе си, все едно съм кукла. Криво-ляво успях да се надигна, за да облекча болката от тегленето на косата.
С въздишка се стовари върху дивана; сега джинсите бяха смъкнати до средата на бедрата, а членът му — надървен, сякаш видът на размазания ми кървящ нос го възбуждаше. Заповяда ми да му направя свирка.
Като хлипах и се давех от кръвта в устата си, направих каквото ми нареди. Идеше ми да отхапя шибания му член и да го изплюя в лицето му; исках да използвам юмрука си и така силно да размажа топките му, че да се наложи да ги отстранят хирургически.
— Гледай ме! Долна кучко, гледай ме, казах!
Вдигнах очи към лицето му и видях две неща, които ме ужасиха. Първо, усмивката и изражението му говореха, че съм точно там, където ме иска, и на това няма да се сложи край, и второ — на сантиметър от лицето ми държеше нож с черна дръжка.
— Направи го както трябва — заповяда той, — за да не се наложи да ти отрежа шибания нос.
Направих го както трябва; дадох най-доброто от себе си, докато кръв, сълзи и пот се стичаха по лицето ми. Не прибягна до употребата на ножа; поне не тогава.
Трябваше да се спася; трябваше да избягам, преди той да се усети, защото щях да имам само един шанс.
Четвъртък, 14 февруари 2008 г.
След работа в четвъртък се качих на метрото към южния бряг на реката. Купих цветя — фрезии и рози от някаква будка на Виктория — и взех автобус към болницата „Кингс Колидж“.
Слизайки от автобуса там, където преди време видях Силвия, се почувствах особено. Все се оглеждах дали не е наоколо, но нея, естествено, я нямаше. Не беше нито в някой от автобусите, нито на тротоара. Чувствах се странно и защото се намирах така близо до работното място на Стюарт, докато в същия момент той е на стотици километри далеч.
Отне ми известно време да намеря отделението. Най-накрая открих госпожа Макензи. Или спеше, или беше в безсъзнание — дишаше тежко през отворената си уста. Беше отслабнала или си въобразявах; във всеки случай ми се стори дребна като дете в огромното болнично легло. На шкафчето до леглото вече имаше ваза с букет от разцъфнали нарциси. До вазата лежеше картичка.
— Здравейте, госпожо Макензи — промълвих тихо аз, като хем исках да я събудя, хем не исках. — Донесох ви още цветя. Как се чувствате?
Какъв глупав въпрос. Седях на стола за посетители до леглото. Протегнах се и хванах ръката й; беше изненадващо топла, но надупчена от иглите на захранващите я системи.
— Съжалявам, задето не ви открих по-рано — нареждах аз. — Наистина много съжалявам.
Стори ми се, че усещам лек натиск върху ръката си.
— Паднахте ли, госпожо Макензи? Злополука ли беше? — Гласът ми леко трепереше. — Питах се дали някой не ви е изплашил. Дали не сте видели някого или нещо, което да ви стресне.
Отново го усетих: леко стискане.
— Тук сте в безопасност — продължих аз. — Ще ви помогнат да оздравеете. Със Стюарт ще държим жилището ви под око. Не се притеснявайте за нищо.
Трудно ми беше да водя еднопосочен разговор. Погледнах картичката — ръчно изработена с изрисувани цветя. Най-отгоре пишеше: „Оздравявай бързо“. Стана ми любопитно. Вътре пишеше: