Следващия час се посветих на нова проверка на къщата; по страните ми се стичаха сълзи. Търсех да открия как е влязъл, но така и не разбрах.
Същата нощ получих първия си пристъп на паника. Първият от цяла поредица.
Петък, 15 февруари 2008 г.
В петък следобед не отидох на работа — предстоеше ми първият сеанс при Алистър. Очаквах да съм по-нервна отколкото бях. Чаках в приемната на Леони Хобс Хаус и мислех за Коледата.
Клиниката беше пълна; много хора чакаха за преглед. Надявах се не всички да са за доктор Алистър. Днес нямаше и следа от Деб с халката на устната. На рецепцията на първия етаж седеше сивокоса петдесетгодишна жена. Табелката на синята й жилетка съобщаваше, че името й е Джийн.
Не ми каза нищо. Само попита за името ми. Не поглеждаше и никого в чакалнята, а седеше вторачена в монитора на компютъра си.
— Кати?
Скочих на крака и тръгнах по коридора към единствената отворена врата. На прага й стоеше Алистър.
— Влизай, влизай. Как си, скъпа? Радвам се да те видя отново.
При такова сърдечно посрещане едва ли не очаквах да ме целуне и по бузата, но за щастие и на двама ни, не го направи. В кабинета имаше два кожени фотьойла и диван. Той седна в единия. Изглеждаше добре. Направи ми знак да седна и аз.
Избрах фотьойла.
— Здравей. Лесно ли се прибра на Коледа?
— Да. Веднага хванах такси. Чудесен шофьор. Благодаря и на вас. Наистина прекарах много добре. И ми беше страшно приятно да се запознаем най-после, след като толкова бях слушал за теб от Стюарт.
Започнах леко да се притеснявам.
— Е — подхвана Алистър делово, — прегледах досието ти. Била си при доктор Пари, нали?
— Да.
— И ти е предписал антидепресант.
— Да.
— Добре, добре. И го пиеш от… Да видя… Три седмици ли?
— Горе-долу.
— Започва да действа след известно време.
— Поне не ме замайва. От това се притеснявах.
— Не е като лекарствата, които си гълтала преди. Този е много по-подходящ. Наистина трябва да ти е било много тежко. Говоря за предишното ти лечение.
Не отговорих нищо.
— Но не е редно да го коментирам. Според мен, скъпа, става въпрос за два паралелни проблема. Явно страдаш от ОКР, и то в тежка форма. Но доктор Пари е забелязал, а аз съм склонен да се съглася, че при теб се проявяват доста симптоми, характерни за ПТСР — посттравматичното стресово разстройство. Някои симптоми са общи с тези при ОКР, но има и специфични: натрапчиви спомени, кошмари, пристъпи на паника. — Продължаваше да разлиства досието ми. — Ако питаш мен, при теб са налице всичките…
— Да, така е.
— По твоя преценка по-тежки ли стават?
— Понякога са по-тежки, понякога — не. Например в началото на декември се изплаших. Имах няколко силни пристъпа на паника и седмица-две след това сънувах кошмари. И ОКР-то се засили. После за известно време нещата се нормализираха. Вечерта преди Коледа друга случка ме разстрои и нещата пак не бяха добре. В момента обаче са почти под контрол.
Алистър кимаше и се тупаше по корема, сякаш вътре има скъпоценно бебе, а не просто обилния му обяд.
— Обзема те разяждащо съмнение, нали? Идеално знаеш, че вратата е заключена, кранчето за вода е затворено, печката е изключена, но съществува съмнението. Налага се да отидеш да провериш отново и отново… — Взе лист хартия и започна да си води записки. После продължи: — Добрата новина е, че терапията, която ще ти назнача, ще въздейства и върху ОКР-то, и върху ПТСР-то. Но трябва да си склонна да работиш върху себе си и сама, вкъщи. Колкото повече работиш, толкова по-добри резултати ще има. От време на време вероятно ще има известен застой, но нещата ще се оправят, повярвай ми.
Кимнах.
— Да започнем отначало. Кажи ми каква си била като дете.
Разказах му — отначало бавно — цялата тъжна история, но така и не стигнах до момента, когато се запознах с Лий; момента, когато животът ми се преобърна. Дотам щях да стигна по-късно.
Първият сеанс продължи час и половина. Следващият щеше да е един час и така всяка седмица, освен ако не изпитам чувството, че се нуждая от помощ. Съгласих се да опитам някои неща вкъщи. Например да се подложа на някаква опасност, а после да изчакам напрежението да се разсее, без да се захващам с проверките си или ритуалите, обичайно намаляващи напрежението ми. Теоретично напрежението щеше да намалее само. От мен се искаше единствено да проявя постоянство.