Леко скептична, обещах да опитам.
На половин километър от вкъщи телефонът ми иззвъня. Улиците бяха спокойни. Мислех да отида да потичам, макар вече да се стъмваше.
— Ало?
— Здравей, аз съм. Как мина?
— Добре. И ти ли правиш същото?
— В общи линии. Не е страшно, нали?
— Не, особено ако го правиш всеки ден. Не е ли голяма скука да слушаш такива приказки?
— Не е. Не забравяй, че всеки е различен. Какво ще правиш сега?
— Ще се прибера и ще проверя всичко три пъти. Защо?
— Ще ти звънна по-късно, става ли? Ще водя татко до градинския център. Просто исках да знаеш, че мисля за теб.
— Да ти звънна аз, ако искаш? След като приключа с проверките. Съгласен ли си?
— Напълно. Ще държа телефона подръка.
Мислех за едно от нещата, за които разговаряхме с Алистър. Теория А и Теория Б. Трябваше да ги обмисля аз. Теория А: ако не проверя апартамента както трябва, някой ще проникне. Не просто някой, а Лий, а аз няма да разбера, че го е направил. Значи ще бъда в истинска опасност, ако не извърша проверката качествено. Теория Б: достатъчно е да проверя вратата веднъж. Като я проверявам отново и отново, не я правя по-сигурна. Проверявам я, защото страшно се страхувам да не съм в опасност. Двете теории си противоречат. Невъзможно е и двете да са истина. Рационалната теория, разбира се, е Теория Б. Като проверявам всичко по няколко пъти, това не ме предпазва повече, отколкото ако проверя всичко веднъж.
Дори да приема, че Теория Б е възможна, откъде да знам дали тя е вярната? Единственият начин според Алистър е да проведа научен експеримент, за да видя коя ще се окаже вярна.
Очевидно е накъде води всичко това: да проверявам по-малко, а същевременно нищо лошо да не се случи — т.е. проверките отново и отново са чисто губене на време и е редно да престана да го правя.
Не съм идиот; дори аз съзнавам, че е загуба на време, но това не ме спира да го върша.
Най-много ме безпокои обстоятелството, че този „експеримент“ не взема предвид един факт: опасенията ми не са базирани на измислена, несъществуваща опасност.
Те се основават на факта, че Лий е някъде наоколо и ме търси.
При положение че вече не ме е открил.
Понеделник, 26 април 2004 г.
В неделя Лий остана няколко часа. Преди това беше на работа или където ходи, когато не е тук. Когато влезе в неделя, се запитах дали няма пак да ме удари, но той изглеждаше съвсем доволен от себе си, от находчивостта си.
— Защо смени ключалките? — попита ме дружелюбно, докато обядвахме.
Напрегнах се, но се насилих да отговоря:
— Не знам. След обира реших, че ще е по-безопасно.
— Щеше ли да ми дадеш нов ключ?
— Разбира се.
Той се засмя.
Когато отидох на работа днес сутринта, изпратих писмо на Джонатан Болдуин да попитам какъв точно човек търси. По-късно следобед ми отговори.
Катрин,
Зарадва ме, че откликваш. В общи линии търся някой да ми помогне да установя клона си в Ню Йорк. Някой с консултантски опит, но по-важното е да е ентусиазиран и отдаден. Държа да е достатъчно гъвкав, за да забелязва откриващите се напред възможности. Помня, че преди години ти имаше вид на човек, който един ден ще ръководи голяма организация.
Бих ти помогнал за работна виза, а разполагам и с апартамент в Ъпър Ийст Енд (не е луксозен, но има балкон с южно изложение, което е предимство). В някой бъдещ момент вероятно ще изскочи потенциално партньорско място в компанията.
Неудобството е, че ми трябва човек бързо. От Ню Йорк ми звънят постоянно с бизнес предложения, които отхвърлям заради ангажименти във Великобритания. Колкото по-бързо намеря човек за офиса, толкова по-добре.
Имаш ли някакви идеи?
Запитах се дали ще се справя. Ако успеех да уредя всичко по телефона и с имейли, да обсъдя нещата с него, докато съм на работа, това се очертаваше като начин да се измъкна. Имаше изгледи да се озова в Ню Йорк, преди Лий да се усети. Ако замина за Америка, макар и с краткосрочен договор — дори за три месеца — ще спечеля време да реша какво да предприема по-нататък. Имаше начин да уредя да ме пуснат и за по-дълго от настоящата работа.
Нуждаех се от достатъчно време, за да избягам от него.
Петък, 15 февруари 2008 г.
На Хай Стрийт все още имаше доста хора. Завих зад последния ъгъл и излязох на Талбот Стрийт. Чувствах се уморена. Щеше да се наложи да се съсредоточа изключително много върху проверката, за да не допусна грешки.