Настъпи пауза, преди той да попита:
— Значи добре мина сеансът при Алистър, така ли?
— Да. Освен това ми възложи и домашно.
— Сега добре ли се чувстваш?
Знаех накъде бие. Преценяваше дали има вероятност да получа пристъп на паника по-късно, защото съм обсъждала симптомите си.
— Сеансът мина добре. По-скоро се притеснявам, че тук съм сама в момента. Госпожа Макензи я няма долу, теб те няма горе. Само аз и призраците.
— Искаш да кажеш, че е спокойно ли?
— Да. Но има и още нещо. Заключихме вратата, нали? Заключихме я с нейния ключ, нали?
— Да. Защо?
— Когато се върнах, беше открехната. Вратата на госпожа Макензи зееше леко.
— Може да са идвали от компанията, която стопанисва сградата. Нали казаха, че ще минат.
— Да, но вероятно щяха да заключат вратата, а не да я оставят отворена.
— Навярно не са обърнали внимание. Обзалагам се, че сега е здраво заключена.
— Надявам се.
— Кати, заключила си я. Всичко е наред.
Не отговорих нищо.
— Когато те срещнах за пръв път, правеше всичко това сама. Заключваше се всяка вечер, уверяваше се, че всичко е наред. И сега е наред. Нищо не е по-различно.
— Да, знам — постарах се да прозвуча весело. — Добре съм, наистина.
— Ще дойдеш ли с мен в Абърдийн следващия път?
— Може би. Ако ме предупредиш навреме.
— Рейчъл умира да се запознаете.
— Стюарт, нима си й казал за ОКР-то?!
— Не. Защо да го правя?
— За да съм сигурна, че има точна представа каква съм.
— ОКР-то не е част от теб, нали така? То е само симптом. Както студът е част от зимата.
— Чудесно. И какво точно им каза?
— Как съм срещнал едно момиче със сребърни коси и тъмни очи, което е забавно, умно и очарователно и като цяло — забележително. Може да погълне петдесет чаши чай на ден и да направи така, че на погледа й да не издържи дори човек със стъклени очи.
— Сега разбирам защо нямат търпение да се запознаем.
Опитах се да прикрия прозявката, но не успях.
— Задържам ли те?
— Наистина съм доста уморена. Извинявай. Снощи не спах, а днес се прибрах пеша, защото автобусите попаднаха в задръстване.
— Прибра се пеша от Леони Хобс Хаус ли?
— Стига. Не е толкова далеч, а аз обичам да ходя.
Отново се прозях.
— Вземи телефона със себе си, когато си легнеш, чу ли?
— Защо?
— Ако се събудиш през нощта, ми звънни.
— Не искам да те будя. Не е честно.
— Нямам нищо против. Ако ти си будна, искам и аз да бодърствам с теб.
— Стюарт, всичко това е доста странно.
— В какъв смисъл странно?
— Когато се върнеш в неделя, нещата няма да са същите, нали? Всичко ще е променено. След онзи ден…
— Откакто те целунах, искаш да кажеш.
— Да.
— Да, променено е. Права си. Твърдо бях решил да стоя настрана, за да можеш да се оправиш. Опасявам се, че вече не съм в състояние да го правя. Това притеснява ли те?
— Не съм сигурна. Мисля, че не.
— Кацам в девет и нещо в неделя вечерта. Да дойда ли да те видя, когато се прибера? Ще бъде късно.
Именно в този момент настъпи обратът.
Поколебах се да отговоря с пълното съзнание какво ще означава, ако кажа „да“, и какво ще означава, ако кажа „не“.
— Кати?
— Да, ела да ме видиш. Няма значение колко е късно.
Петък, 21 май 2004 г.
Лий щеше да работи през целия уикенд. Най-неочаквано този път ми го съобщи предварително. Не знаех защо го направи. Да не би, за да провери дали няма да избягам? Убедена съм, че не знае за Ню Йорк. Затова дебнеше няма ли да се опитам да се откъсна от него по друг начин. Дори предложи да изляза тази вечер, да се видя с приятели.
През последните няколко седмици се държеше така, сякаш връзката ни е напълно нормална. Не упражни насилие върху мен, не се появяваше ненадейно, дори не предявяваше неразумни искания. Държа се съвсем мило: грижеше се за мен, когато бях настинала миналата седмица, готвеше ми и ми пазаруваше. Ако не бях опознала и другото му лице, щях да съм доволна как тече връзката ни.
Нещата потръгнаха още по-добре, когато му съобщих намерението си да взема по-дълга отпуска от службата. Казах му го като предпазна мярка: ако някой от службата звънне или аз случайно се изтърва за нещо, щях да имам с какво да се оправдая. А и разбира се, той искаше да напусна работа още от самото начало. Тогава си въобразявах, че иска да ме вижда по-често, а всъщност бе ставало въпрос за контрол още тогава.