На тоя свят нищо, нищо не е постижимо и нищо от постижимото не задоволява.
Поезията и пластическото изкуство не са друго освен трептенията на най-съкровените човешки желания, които никога не се постигат, и най-дълбокото разочарование от постигнатото, музиката стои над всичко това, като великата земна скръб на душата, която постоянно говори „Аз искам да живея на небето.“ Музиката най-тънкото средство да се изкаже всичко, което не може да постигне нито науката, нито живописта, нито поезията, нито скулптурата. Те са отделни схващания на живота, а музиката — целокупното негово изражение.
Терасата се пълни с хора. Влюбени двойки, тясно прилепени, бавно се разхождат по площада и сладостни любовни шушукания се поглъщат във вълните на музиката.
По пътя, който свива зад тъмната кипарисова горичка, се мярна женска фигура, облечена в бяло.
Ний станахме и тръгнахме нататък. Тая бяла и стройна женска фигура приказваше с друга на една чешмичка. Приближихме ги. Това бяха две млади хубави момичета. Едната черноока, с пламенни очи, с широкоголи гърди и плещи, както вечер излизат флорентинките. На мраморния й врат беше кацнал като черна птица топ разкошна коса, превързана с лека синя панделка. Тя приказваше нещо тихо на другарката си и се смееше високо и сладко.
— Добра вечер, Беатриче! — поздравих я аз на италиански.
Тя се обърна бързо и грациозно се поклони. Тя разбра, че съм чужденец, и по учудения й поглед аз догадих, че тя се питаше отде знам името й. О, можеше ли тая прелестна италианка облечена в бяло, във вечерната дрезгавина да ходи под кипарисите и да се не казва Беатриче?
Спуснахме се към града по тясна уличка, цялата една чиста каменна стълба, заградена пак с каменни перила. От двете страни се вдигат един до друг кипариси.
Ний вървим полека, умълчани, като че влизаме в храма на някой магьоснически град. Мислех за Беатриче и ми се струва, ще видя из кипарисите мрачния Данте, усукан в тогата си, че отива да я срещне, да получи поклона й.
Каква чиста, каква божествена любов! Дали съществува и дали е съществувала такава любов? Или това, което е възпял Данте, е било само мечта, само съновидение. Кой знае? Но аз съм уверен, че и тогава, както и сега, нито една жена не е давала целувките си без сметка.
[Излиза във в. „Вечерна поща“, г. VI, бр. 1505, 20 октомври 1905. През лятото на 1905 р. Елин Пелин заедно с Ал. Божинов посещава традиционната в ония години художествена изложба във Венеция, а също така и градовете Фиуме и Флоренция.]