— Ще се притесняваме за това, когато излезем на повърхността — успокои го Стен. — Хайде да ги изнасяме.
Щом всеки облече скафандъра си, а пострадалите бяха настанени в надуваемите носилки, отвориха докрай помощния шлюз. Водата нахлу в помещението. Стен и останалите стискаха до болка каквато здрава опора имаха подръка. Течението се завихряше около тях, после водата се издигна над главите им и проникна в горния отсек.
Килгър пръв напусна кораба. Държеше едната плазмена резачка от миниатюрната работилница на „Гембъл“. Нагласи я на пълна мощност, насочи я нагоре и включи двигателите на скафандъра си. Издигаше се бавно във все по-плътната каша на бързо замръзващото езеро около кораба. Въже със закопчалка свързваше скафандъра му с останалите.
Стен излезе последен. Задържа се в черната вода пред люка. С това приключваше първото му назначение като командир на кораб. „Поне паднахме в боя, нали, корабче?“
После въжето се опъна и той пое нагоре. Нещо не беше наред с пречистващата система в скафандъра му. Зрението му малко се замъгли. Не можеше да има друго обяснение. Нито едно разумно същество не би се лигавило заради неодушевен метал, то се знае. Определено имаше засечка в поддържащите живота системи.
Реактивните двигатели в скафандъра на Килгър, предназначени за работа в безтегловност, едва преодоляваха липсата на изтласкване от водата, за да го издигат към повърхността.
— Ей сегинка — внезапно изпращя гласът му в слушалките на Стен. — Ама че странна гадост. Като гледам, излязох на въздух. Но… Шефе, ще ми се малко да се посъветвам с тебе.
Стен се откачи от въжето и засили реактивната струя. Проби няколко сантиметра лед, подаде се на повърхността до Алекс и завъртя лъча на прожектора.
В гледката наистина имаше нещо странно. Плуваха в бързо замръзващо езерце — двигателите и корпусът на „Гембъл“ бяха разтопили снега. До тях смачканият нос на кораба се подаваше половин метър над заледената каша.
Дотук нищо необичайно… но само на два метра над тях се извиваше сводът на нисък леден таван.
— Що за нелепост — учуди се Стен.
Тапиа се показа до него.
— Може пък да не е толкова нелепо — възрази тя. — Сър, знаете ли нещо за снега?
Вещината на Стен не се простираше и в тази област. За пръв път бе видял заснежен пейзаж на картината, за която майка му заложи шест месеца от живота си, още когато беше на Вулкан. Две-три от задачите си в „Богомолка“ изпълняваше на студени светове, но там климатът беше само поредното препятствие, над което не си струваше да умува.
— Всъщност нищо — призна си той. — Ако питаш мен, снегът си е само бавноразвиващ се дъжд.
— Нали чухме грохот? Може да е паднала лавина.
— Значи сме затрупани истински?
— Така изглежда.
Тапиа налучка точно. „Гембъл“ се бе заровил дълбоко във вечните снегове. Носът му се подаваше на метри от повърхността. Но половин километър над долината трусът от двигателите на кораба бе отслабил надвиснал снежен корниз. Той се бе отчупил и хиляди кубически метри сняг и камъни бяха засипали долината.
Останките от „Гембъл“ бяха затрупани с четиридесетметров слой. Когато отвориха помощния шлюз, запълнилата кораба вода бе смъкнала равнището на околното езерце. Ледът, уплътнил се в основата на падналата лавина, образуваше купол над тях.
— Проблемчето ни сега — отбеляза Алекс — е как да го стапяме нагоре. Щото тия скафандри нямат мощност да ни изнесат направо към въздуха. А снегът не носи добре тежести.
Имаше решение — изящно като юмручна схватка.
Затътриха се тромаво, теглейки носилките, към края на езерото, погребано под снега. После запълзяха през чупещ се лед; накрая повърхността стана достатъчно плътна да ги издържи.
Оттук нататък просто трябваше да пробият тунел.
За щастие в скафандрите не ги заплашваше смърт от задушаване. Килгър отчасти топеше, отчасти пробиваше проход под наклон нагоре.
— Не сте чували, че на младини бях и миньорче — сподели той, докато прогаряше особено художествена извивка в снега.
— Сигурен ли си, че пълзим нагоре? — попита Стен.
— Все тая е, момко. Ако сме нагоре, ще стигнем до въздух и няма страшно. Ако сме надолу, отиваме в пъклото, дето ще сме на топло, пък и там ни е мястото.
Стен изчегърта снега от единия си надуваем ръкав, където замръзваше, и си замълча. После забеляза нещо. Светлина. Не само от прожекторите на скафандрите или от горелката в ръцете на Алекс, а разсеяна светлина навсякъде около тях.
След секунди се измъкнаха на повърхността на Кавит.