Точно такава участ сполетя авангарда.
Вторият корпус получи заповед за атака през оцелелите. И той беше разпердушинен.
Таанците бяха водили твърде много битки срещу неподготвени или неумели противници.
А за бойците от Първа гвардейска дивизия не можеше да се каже нито едното, нито другото. Те заздравяваха всяка изгодна за тях позиция. Щом ги нападнеха, я удържаха до последната възможност. После се оттегляха на предварително подготвени точки. Таанците решаваха, че са постигнали целта си, и се заемаха да разширят успеха. И тогава щурмовите отряди на гвардейците стоварваха своята контраатака.
Дори в най-лошия случай причиняваха още десет процента загуби на противника. И най-често си връщаха позицията. Разбира се, гвардейците плащаха прескъпо за това. Но цената за таанците беше много по-висока.
Още по-неприятни бяха сраженията в градовете. Гвардейците отбраняваха всяка позиция, подкрепена с кръстосан обстрел.
Нахлуваш с бой в някоя къща… и гвардейците отстъпват. Къщата биваше завзета под кръстосания огън от други две позиции.
Нямаше нито миг, когато таански командир да е спокоен за положението.
Нощем ставаше най-зле.
Йън Махони бе научил войниците си да мислят разкрепостено. Те бранеха и се биеха за всяка позиция, която таанците искаха да завземат. Но никога не смятаха неподвижната позиция за жизненоважна. Нощем пращаха патрули колкото цяла рота отвъд фронтовата линия и те удряха по всяка удобна цел.
А нощните атаки, които таанците опитваха, само ги озадачаваха още повече. Разузнавачите докладваха, че защитните линии на имперските части са рехави. Тогава таанците хвърляха сили в нападение… и ги губеха.
Противно на традиционното военно мислене Първа гвардейска дивизия не поддържаше плътна отбрана. Не се мъчеха да запушват всяка дупка на фронта. Вражеските патрули можеха да проникват колкото си искат, без да намерят нищо. Но щом таанските войници нахлуеха, от всички страни им се нахвърляха грижливо пазени в скрити укрепени точки резерви.
Таанците обаче побеждаваха просто защото имаха надмощие.
Лейди Атаго изобщо не се съмняваше в това. Увереността й стигна дотам, че седнала в уединението на покоите си насред машината, тя обмисляше капитулацията на гвардейците.
Вече бе поискала да й изпратят екип на сим-мрежата от Хийт, за да чака на място. Нареди да подготвят и парадни униформи за нея и таанската почетна стража, която щеше да я придружава.
Адмирал ван Дорман (ако още беше жив) нямаше да е достоен да й се предаде. Но този Махони го заслужаваше.
Да, реши тя. Церемонията щеше да е много живописна — идеална пропаганда на таанската военщина. Капитулацията щеше да е на главния космодрум в базата на Кавит. И сим-екипите щяха да покажат руините и нанесените щети.
Там щяха да бъдат строени дрипавите останки от имперските сили. По даден знак генерал Махони щеше да излезе отпред да посрещне лейди Атаго.
Той дали имаше сабя? Все едно. Все едно трябваше да има някакво лично оръжие. Лейди Атаго щеше да го вземе от ръцете му и да обещае милостиво отношение към предалите се войници.
Разбира се, за тях нямаше да има милост — тя разбираше, че войници като тях няма да оценят подобен жест. Всеки окаяник, който не е имал късмета да загине в битка, може да очаква само смърт. Но поне щяха да умрат с чест — обезглавени със саби.
И това също щеше да бъде записано от сим-екипите. Може би след победата над Империята тези записи щяха да бъдат от полза на бъдещите таански войници.
Лейди Атаго бе съставила подробен план за бъдещето си.
След покоряването на Кавит щеше да нападне самото сърце на Империята.
И нейният наставник лорд Феерле щеше да е доволен.
Или пък не, помисли тя със сдържана усмивка. Напоследък не изпитваше особено уважение към него. Може би той нямаше да е човекът, който да поведе таанците към окончателната победа.
Може би щеше да има по-достойна личност от него — онази, която вече е била в разгара на сраженията.
Лейди Атаго си позволи да се засмее. В този момент бъдещето й се струваше много светло и много кърваво…
60.
Моряците и космонавтите имат поне една обща черта — въобразяват си, че някъде из човешките им права е записано „Никакво ходене“. Щом чу за похода, групичката на Стен се заоплаква толкова горчиво, че стигаше за цяла рота кашици.
Мърморенето продължи само около седем километра. После никой вече нямаше сили за друго, освен да вдигне крак от снега, да го премести напред, да стъпи, да вдигне другия… и на всеки половин час да се сменя като носач на ранените.