— Трикрако прасе — недоверчиво промърмори Фос, който се дотътри по-близо до Тапиа, за да чуе историята.
— Точно тъй. Чудо невиждано. Гледам аз, един дребен стопанин си стои до оградата. Почвам да го питам: „Гусине, онуй прасе…“ И той отваря уста: „Да бе, да. Вярно, чудо си е. Преди три лета малкото ми момче падна в езерцето. Никой нямало наблизо, наследникът ми щял да се удави. А прасето — хоп във водата и го изважда“. Слушам го аз и казвам: „Тъй, тъй, чудо. Ама…“ Оня пак ме прекъсва: „Преди две лета пък бабчето ми седи в грависледа и управлението се скапва. Та значи, грависледът се понася право към ей оня виадукт“.
— Виадукт ли? — озадачи се Тапиа.
— Права си да питаш, девойче. След мъничко ще ти отговоря. Та да продължа. Пак се съгласявам с оня мой дребен наемател: „Да бе, таквоз прасе си е чудо. Но що му е…“ Оня все ме засича: „Миналата зима си беше страшна. Сигур я помните, господарю Килгър“. Викам му аз: „Помня, как да не помня“. И той разправя: „Подпали се, значи, къщурката ми. А ние всичките спяхме като претрепани. Ама туй ми ти прасе като налетя вкъщи и ни вдигна от леглата. Спаси ни животеца“. Тогаз ми писна. „Стига дърдорил бе, човек! — ревнах му. — Чатнах вече — чудо си е прасето, и толкоз. Искам да те питам обаче — що му е дървен кракът?!“ Арендаторът ме зяпа и вика: „Че как тъй що бе, началник, яде ли се наведнъж таквоз прасе?“
Тапиа и Фос се отдадоха на осъдителни мисли за предумишлено убийство и продължиха да газят в дълбокия сняг. Алекс беше в стихията си.
Но може би най-неприятната му черта беше вкоренената бодрост — неуморното подвикване „Шефе, само още пет километра“ ставаше досадно. Особено заради газенето в сняг, който постепенно се превръщаше в киша.
Киша ли? Стен се вгледа напред — вече не им се изпречваха върхове. Долината се разширяваше към подножията. По средата се виждаха петна гол камък.
Бяха успели.
Сега му оставаше само да се тревожи как да промъкне в град Кавит палубните си плъхове без никакви пехотни умения, и то през фронтовата линия на таанците.
Какво пък толкова…
61.
Щом теренът стана равен, а температурата се вдигна над петнадесет градуса, всички смъкнаха скафандрите. Килгър се задави учтиво.
— Цялата тая вселена е вмирисана на крака — установи той. — Таанците ще ни надушат по смрадта.
Изобщо не преувеличаваше — всички заедно воняха като клоака. Но само докато се натъкнат на първата поилка. Килгър прогони трите мършави добичета от нея и се хвърли във водата — смъкваше от себе си гащеризона, още докато цамбуркаше. Другите не изостанаха от него.
Стен им даде един час да поизтъркат мръсотията, преди да продължат похода. Сега се нуждаеха от храна и сигурно място, за да обмислят как да се върнат при своите.
Ориентираха се лесно — трябваше да вървят към стълбовете пушек на хоризонта, които бележеха бойното поле около Кавит. Земята наоколо беше суха, с оскъдна паша, тук-там осеяна със западнали стопанства, повечето безлюдни. Стен заобикаляше малкото, където имаше признаци на живот — едва ли запасите в тях стигаха и за обитателите им, камо ли за неговата групичка.
По едно време видяха и благоденствие — зелени поля, а в далечината сгради на ферма. Но на два километра от портата се натъкнаха и на трагедия. Полята около стопанството бяха безлюдни.
Стен пръсна хората си в редица и продължиха предпазливо. Оставаха петстотин метра, но той накара всички да заемат позиция в един от многото напоителни канали, сега пресъхнали.
Двамата с Алекс се прокраднаха напред.
Насред фермата имаше малък артезиански кладенец. Около него бяха пръснати петнайсетина трупа. Стен и Алекс се притаиха зад една барака и зачакаха.
В главната сграда тресна врата. Стен свали предпазителя на оръжието си. Вратата тресна повторно. После трети път. Блъскаше я вятърът.
Притичаха към най-близкото тяло. Килгър вдиша силно.
— Три дни, а може и четири да са минали. Чудя се дали изобщо е имало съд преди туй.
Тези хора не бяха загинали в сражение — ръцете на всеки мъж и жена бяха вързани с тел отзад.
Стен обърна с крак един труп. Около подутата шия блесна злато. Той помръдна медальона с цевта на уилигъна.
— Таанци. Заселници, като им гледам дрехите.
— Кой ли ги е избил тъй?
Стен сви рамене.
— Имперски отмъстители. Или таански войници. Има ли значение?
— Знаеш ми болнавото любопитство, капитане. Я да преровим къщата.
Доведоха и останалите в двора. Двама космонавти повърнаха, щом зърнаха труповете. „Свиквайте — мислено ги подкани Стен. — Отсега нататък няма да воюваме от разстояние“.