Очакваше печална картинка.
Когато таанската ракета налетя с вой и пръсна бойните си глави над доскорошния търговски комплекс, Стен и Алекс се проснаха по корем. Ударните вълни ги заблъскаха, после земята реши да застане на едно място поне за малко.
Град Кавит лежеше в развалини, които стърчаха към небето подобно на безчет изгнили проядени зъби. По улиците беше почти невъзможно да минат наземни возила заради надробените здания. Тук имаше само два вида хора — мъртъвците и къртиците. Мъртвите бяха или погребани от убилите ги взривове, или кремирани припряно на място. Но градът вонеше на смърт.
Всичко живо беше под повърхността. Изкопаните дълбоки траншеи имаха покрития срещу преки попадения. И вече нямаше цивилни — заселниците и малкото таанци, решили да останат верни на Империята, не се различаваха по нищо от воюващите. Те служеха като санитари и готвачи, дори се сражаваха от едни и същи бункери до гвардейците. И умираха — таанските войници изобщо не си правеха труда да разграничават мирните жители от военните.
Който нямаше задача в момента, откриваше у себе си необикновена любов към копаенето. С проточването на обсадата убежищата слизаха все по-надълбоко.
На Стен му се стори, че мярна Бриджит, преди да хлътне в неотбелязан с нищо вход на траншея, но не беше сигурен. Ако оттам се влизаше в болница, не би имало никакъв знак — таанците с удоволствие се целеха в свещения от прастари времена червен кръст.
С доближаването до бойните линии гледките ставаха все по-страшни. Стен се подготвяше да понесе катастрофата, която го засягаше лично.
Вместо това преживя първата приятна изненада, откакто… по дяволите, откакто бе легнал с Бриджит.
Всъщност имаше цяла поредица приятни изненади.
Сега Стен виждаше защо районът му беше смътно познат — западналата част от авеню „Бърнс“. Господин Сътън бе настанил командния си пункт във все още сравнително невредимия ресторант „Джунгла“. Още по-приятно — двама от синовете на сеньор Тиге бяха избрали да останат в своето заведение-дом. Старецът изчезнал безследно на третия ден след нахлуването. Синовете му предпочитаха да не умуват над участта му, а да се съсредоточат върху готвенето.
Макар че куполът бе пръснат на късчета, птичките и насекомите бяха мъртви или избягали, а от водопадите бяха останали само застояли локви, храната си я имаше. Синовете на Тиге успяваха да превърнат дори стандартните дажби в нещо по-поносимо за устата.
Сътън изпухтя три пъти поред, щом видя тринадесетте души, които бе отписал от света на живите. В емоционално отношение направо падна през борда и дори веднъж погали Алекс по рамото — за спиндар това беше проява на истерична радост.
След това докладва.
Стен очакваше огромни загуби сред разнородната рота от техници и войници зад бюра. Повечето вероятно не бяха съвсем сигурни кой край на уилигъна да насочат към врага и дори не подозираха за някои тънкости в битието на пехотинеца, например необходимостта да не си подават главите по време на обстрел.
А равносметката гласеше: шестима убити, четиринадесет ранени.
— Таанците предприеха… ако това е правилната дума… много решителна атака през втория ни ден тук — разказваше Сътън. — Приложиха твърде глупава тактика. Изпратиха войници към нас на три вълни. Не сметнахме за необходимо да се целим много старателно. Дадоха стъписващи жертви, капитане. Направо стъписващи. След ден-два отново си опитаха силите срещу нас. Доста вяло. Оттогава при нас почти няма бойни действия. Изглежда, им вдъхваме ужас.
Стен изви вежда — таанците не изпадаха в ужас от нищо. Но все трябваше да има някакво обяснение.
Чу го от гвардейския сержант, който командваше придадената за поддръжка ракетна батарея.
— Сър, според нас таанците бяха решили, че просто ще прегазят вашите дечурлига, без да се обиждате. Втурнаха се напред тъпо и измряха. Следващия път само пробваха положението. После се притаиха. Взе да ни гложди любопитството, отидох с двама от моите хора и довлякохме пленник. Може би знаете, че за таанец това е страшно. Каза, че вашите хора не били пометени, защото всеки ги помислил за елитни бойци. Или за примамки.
— Какво?!
— Ами да ви го река иначе, капитане. Вашите хора излизат в патрул. Никой не им е казал, че трябва да си почернят лицата. Или пък да не се осветяват, да не пушат разни треволяци. Таанците подозирали, че им залагаме клопка и че вашите мърльовци имат страхотна подкрепа в резерв. Пък и оня таанец ни каза, че не било за вярване колко скапано си подредили позициите. Непременно трябвало да е някакъв капан. Май от другата страна някой е взел да мисли прекалено, а?