Дори нощем общината изглеждаше внушително. Когато доближиха, Махони различи множество големи казарми от стомана, заобиколени с наглед доста добра охранителна система и гадна ограда от режеща тел. Щом стигнаха портата на главния вход, пред тях се изпречиха двама тежковъоръжени таански фермери.
Вместо поздрав Фреда им подвикна няколко дружески мръсотийки.
— Кой е тоя тип, шефке? — пожела да научи единият.
— Приятелчето е търговец — осведоми го Фреда. — Свестен човек. Тъй порка, че всички освен мене изпопадаха под масата.
Двамата се подсмихнаха. Махони се досети, че държеливостта на алкохол е само едно от многото неща, с които е прочута Фреда. Бе му се наложило да погълне тайно едва ли не половината си запаси от хапчета за изтрезняване тази вечер, за да опази главата си сравнително ясна.
— Ще го настаня в мойта къща — продължи тя. — Що някой от вас не го поразведе да огледа, като се зазори?
— А какво искате да видите, господине? — попита другият таанец.
Махони долови намек за подозрение.
Фреда може да им беше началник, но едва ли приемаха на доверие преценката й за непознат, когато е толкова пияна.
— Имате ли свине? — попита ирландецът.
— То се знае, че имаме свине. Да не мислите, че само ровичкаме земята?
Махони изпръхтя.
— Не, ама много си падам по свинете. Цял живот ги изучавам. Томове мога аз да напиша за тия ми ти свине.
— Бива го и да приказва за тях — допълни Фреда. — Проглуши ми ушите, докато не го напих както трябва, та да приказва за друго.
Двамата таанци, пазещи портата, се поотпуснаха. Спогледаха се ухилени и им махнаха да минат с колата.
Махони се събуди от ослепителни слънчеви лъчи, проникнали през зарешетения прозорец на неговата стая, и от гръмки отсечени заповеди. Главата му туптеше от прекаляването снощи — часове наред все вдигаха наздравици с Фреда.
Разнесоха се още викове. Звучаха особено. Може би като команди? По навик изпръхтя, от което раздразнената лигавица в носа го засмъдя, надигна се от койката и започна да се облича. „А сега, Йън, да видим какво има за гледане“.
Замига, щом излезе навън. И първото нещо, което му попадна пред очите, изненада дори него.
Неколцина мъже прекарваха над двадесет таански юноши през полоса с препятствия с твърде военен вид. „Хо-хо, Махони, мойто момче. Хо-хо ли? Гадост“. Примъкна се до един от мъжете и позяпа как се справят хлапетата. Ако някое забавеше темпото или се оплетеше в препятствие, незабавно предизвикваше присмехулни викове от възрастните.
— Приятел, какво е туй тук?
Мъжът го изгледа.
— А, ти ще да си търговецът, дето отседна при Фреда?
Вместо потвърждение Махони изпръхтя.
— Ами да ти отговоря, господине — малко физически упражнения за момчурляците. Да не са пухкави като бебета.
„Да бе“.
— Добре сте се сетили — каза на глас. — Напоследък младите са доста мързеливички. Трябва да им се стягат юздите.
Взря се в преградата от намотана бодлива тел, над която скачаше едър таански младеж.
— Тая пък джунджурия каква е?
— О, това е таралежът. Направихме го да е висок колкото оградите наоколо.
Махони се почеса по шията, за да не издаде реакцията си. Значи го наричаш „таралеж“, мой човек? Вече знаеше, че мъжът до него не е беден таански селяндур, а професионален войник, изпратен от таанското командване да подготви младо пушечно месо за предстоящата касапница.
— Голяма беля ще да е за гащите — пошегува се Махони и разтърка въображаема драскотина на задника си.
Мъжът сметна репликата му за много смешна и подхвърли:
— Е, гащите поне можеш да ги зашиеш.
Следващите два дни Махони се мотаеше лениво из стопанството — а то благоденстваше дори според мерките на имперските заселници, — подхващаше нехайни разговори, завързваше нехайни приятелства и се тъпчеше с изобилните порции, които поднасяха от кухнята на комуналната ферма.
Освен първия набиващ се на очи войник и може би още един-двама останалите като че ли бяха такива, за каквито се представяха. Значи си имаше работа с неколкостотин усърдни таански селяни, на които им бе писнало от бедността, наложена им с принуда от имперското мнозинство, и които бяха обединили способностите и парите си, за да си изкарват прехраната.
От историите, които чуваше на трапезата, отсъди, че техните успехи не са били лесна хапка за преглъщане от местните величия или богатите имперски фермери. Имало много нападения — някои от тях доста опустошителни.