Няколко минути Лавон си позволяваше надежда — нов имперски разрушител като „Сан Хасинто“ би трябвало да остави зад себе си всеки линеен кораб или кръстосвач. В най-лошия случай би трябвало да се разправя с таанските разрушители.
Тези броени минути завършиха, когато един аналитик с подобаващо безстрастен глас съобщи, че линейният кораб се откъсва от собствените си придружители и скъсява разстоянието до „Сан Хасинто“. След малко повече от пет часа, продължи той, линейният кораб от непознат досега вид щял да бъде на стрелкова дистанция.
Линейният кораб беше „Форез“. Адмирал Деска крачеше напред-назад в командната си зала, а гигантският му кораб догонваше разрушителя. И той пресмяташе отрязъци от време.
Можеше ли „Форез“ да влезе в обсег за бойни действия срещу имперския разрушител, преди той да се е изплъзнал по някакъв начин?
Ако имперският шпионски кораб оцелееше, всички сложни кроежи на таанците — от подобрените конструкции на корабите до очевидната им стратегия — щяха да се провалят.
Той преценяваше изтичащото време. Не виждаше никакви проблеми. С имперския кораб беше свършено.
След като изминаха четири часа и четиридесет минути, капитан трети ранг Лавон осъзна неизбежното.
Оставаше му още една възможност.
Той заповяда да излязат от АМ2-фазата с надеждата, че таанският линеен кораб ще профучи край тях. Но противникът реагира мигновено.
Е, какво да се прави. Лавон насочи кораба си право към „Форез“.
Понякога и болонките нападат догове.
Заповяда непрекъсната стрелба с отвличащи заряди и вторичните оръжейни системи. Разчиташе тези взривове, както и смущенията от електронното противодействие, да му осигурят нещо като „димна завеса“.
Знаеше, че „Сан Хасинто“ е обречен. Можеше само да се надява, че неговият кораб ще успее да нанесе някакви щети на великанската бойна машина на таанците, която вече растеше на екраните на ракетните системи.
Беше на броени светлинни секунди от собствения си боен обсег, когато „Форез“ изстреля залп от главната си батарея.
Шест таански ракети пресрещнаха „Сан Хасинто“ тъкмо когато показалецът на Лавон доближаваше червения бутон за стрелба.
И от „Сан Хасинто“ не остана нищо освен раздуващ се шесторен мехур от газ и радиация.
Втора книга
Всички да заредят
25.
През цялата си история таанците бяха гадна злополука, очакваща да сполети всекиго, чийто лош късмет го е изпречил на пътя им. Тази цивилизация бе родена в беда и откърмена от безчет битки.
Дори Вечният император съвсем смътно си спомняше междуособиците, с които започна всичко. Произходът на таанците се коренеше в неимоверната гражданска война, пламнала в един звезден куп много далеч от сегашните им опорни светове. Две могъщи сили се впуснаха във взаимна враждебност и се вкопчиха една в друга за век и половина. Този звезден куп беше толкова незначителен за Императора, че за него се оказа твърде удобно да пренебрегне цялата история и да ги остави да си уреждат сметките сами.
Накрая хората, които щяха да се превърнат в таанци, претърпяха окончателно и съкрушително поражение. Победителите дадоха на оцелелите две възможности — геноцид или масово изселване. Таанците предпочетоха бягството — епизод от тяхната история, който така и не забравиха. Страхливостта стана първороден грях за тяхната раса. За пръв и последен път таанците предпочетоха живота дори пред сигурната смърт.
Първата вълна на голямото преселение се състоеше почти изцяло от воини и техните семейства. Това превръщаше таанците в нежелана група за всяко добре уредено общество, до което припареха. Никой не беше толкова глупав, че да ги подслони под покрива си. Това също стана важна част от историческата памет на таанците. В собствените си очи те бяха вечни изгнаници и от този момент отвръщаха със същото на всеки чужденец.
Районът, в който се заселиха накрая, беше един от най-нежеланите сектори на Империята. Таанците пуснаха корени в затънтена пустош, заобиколена от мъничко по-заможни съседи, и се заеха да изграждат своето общество, посветило се на една-единствена цел. И понеже това общество се крепеше на военни принципи, разделението в него беше отчетливо — от класата на селяците до властващия военен съвет разстоянието беше колкото до най-далечното светило.
Най-голямата слабост на таанците обаче стана и тяхното най-голямо предимство. Те процъфтяваха и се множаха. Съседите им се наежваха, когато таанците доближаваха съответните граници. Повечето се опитаха да преговарят. И всеки път таанците използваха преговорите само като средство да печелят време. След това нападаха ненадейно. Влагаха всичките си усилия в сблъсъка, без да обръщат внимание на загубите, които биха разколебали всяко друго същество.