Стен замаза положението.
— Аха. Разсеях се. Благодаря, лейтенант. Това е всичко засега. На излизане би ли предал на господин Килгър да се яви при мен, когато му е удобно?
— Килгър, не си го направил!
— А, направих го.
— Как?
— В наборния отдел на ония дрисльовци, дет’ издават пълното с лъжи парцалче, хич не мислят за сигурността.
— Значи си се включил незаконно и си подправил собствената рубрика на адмирала?
— Е, много тежки слова изричаш.
След скорошния успех със затворниците Килгър се смяташе за много вещ в набирането на персонал. Стен смени темата.
— Има ли начин да проследят кой го е направил?
— Мен ли да проследят, момко? Човека, дет’ разнищи заговор срещу самия ни Император?
Стен се хвана за главата.
— Господин Килгър… Знам, че на служба във флота важи сухият закон. Но дали по някаква случайност…
— Има, има. По някаква случайност. Сега ще доприпкам с манерката.
29.
Алекс харесваше дъжда, стига да е като почти неспирното сивкаво ръмене на родния му свят. Но тропическите порои, изсипващи се върху Кавит, ужасно му опъваха нервите. Той преброи неотбелязаните с нищо ниши по тясната задна уличка, намери нужната и затропа на зарешетената врата. В сградата почукването му сигурно звучеше като загряващ цикъл на ковашка преса.
— Кажи паролата — прошепна синтоглас.
— Тука отпред е подгизнало, пък на мене ми се свърши търпението — оплака се Алекс.
И без да се ядосва излишно, отстъпи назад и заби във вратата подкована с метал подметка.
Вратата се сцепи, Алекс махна половинките и влезе.
Имаше време да забележи, че отвътре бардакът е доста приятен, стига човек да си пада по червен плюш и мрачновати картини, преди първият пазач да му налети по коридора. Алекс го запрати в стената, като замахна с едното парче от вратата. Другарчето на пазача също се хвърли, беше вдигнато и се върна по коридора малко по-бързо, отколкото притича.
— Дошъл съм тука да търся някой си гус’ин Уили Сътън.
— Имате ли заповед за задържане под стража? — попита синтогласът.
— Не.
— Въоръжен ли сте?
— Бе ти за какъв скапаняк ме вземаш? Въоръжен съм, то се знае.
— Моля ви, погрижете се ръцете ви да се виждат във всеки момент. Към вас са насочени сензори. На всяка засечена електронна емисия ще последва реакция. Ще се намирате постоянно в сектора за обстрел на автоматични оръжия. На всяко враждебно действие ще последва отговор, преди то да бъде завършено.
Алекс малко се изкушаваше да провери дали рефлексите му са по-бързи от роботизираните пушкала, но си наложи кротост.
— Ще продължите по коридора и ще подминете входа на самото заведение. В края на коридора ще стигнете до стълба. Качете се по нея и вървете по коридора до втората врата. Влезте в тази стая и изчакайте, докато установим дали някой в този имот познава Уили Сътън.
Алекс изпълни указанията. На минаване надникна в приемната на курвенското свърталище, влюби се два пъти, усмихна се любезно и на двете жени, но продължи нататък.
Все пак идваше по служба.
В стаята завари още повече червен плюш и по-овехтели картини, мъждиво осветени от лампи със стъклени абажури. Мебелите бяха необичайни — състояха се от три-четири широки възглавници на пода. Той опря гръб на една стена и зачака.
Вратата в отсрещния край на стаята се отвори.
— Дали е правилна догадката ми, че сте дошли да се наемете като мой телохранител?
„Уили Сътън“ се вмъкна в стаята с тромаво клатушкане. Съществото беше спиндар, и то от едрите — два метра във всяка посока, приличаше на покрит с люспи мравояд, на който са прикачили ръце. Собствените имена на спиндарите бяха непроизносими за езика на Хомо сапиенс, затова те обикновено приемаха човешкото име на особа, изтъкната в областта, която избираха за своето преуспяване.
Килгър не знаеше кой е бил Уили Сътън, но изобщо не се съмняваше, че не се е занимавал с благотворителност.
— Подофицер Алекс Килгър — представи се той, без да отговори на въпроса.
— Значи сте дезертьор като мен?
— Не е тъй, старшина Сътън. Ама съм мислил по въпроса.
— Не сте от военната полиция. Да, гримасата ви твърди това. Как моето заведение и аз можем да ви бъдем полезни? Засега съм склонен да допусна, че нямате намерение да ми навредите.
— Искаме да се върнеш.
Спиндарът изпухтя и седна върху опашката си.
— Във флота? Не ми се вярва. През годините на служба толкова пъти ме изправяха пред военния съд, че тези случки взеха да стават досадни с повторението си.
Сътън казваше самата истина. Вероятно нямаше друг спец по снабдяването в Имперския флот, който да е бил съден толкова пъти, и то почти винаги по същото обвинение: злоупотреба с имперско снаряжение и припаси.