— „Гембъл“, тук „Неошо“. Какво става? — прозвуча жален въпрос.
Фос прозорливо премълча, докато Стен и Килгър измислят отговор, за който да не ги изправят пред военен съд след завръщането на Кавит.
37.
Стен разчисти малката повърхност, която трябваше да му служи като бюро, включи точковото осветление и увеличителите и придърпа стола си по-наблизо. Вече бе решил, че тази вечер ще е съвършена — една от малкото, когато можеше да остане съвсем сам и да се отдаде на своето хоби.
Пусна екипажите на корабите в градски отпуск за половин денонощие и така поне донякъде се отърва от задълженията си. Наля си малко стрегг, завъртя бистрата течност в чашата и отпи. Огнената тръпка го прониза чак до петите.
Въздъхна от предвкусваното удоволствие, после взе мъничката черна кутия и я отвори. Съдържаше малко повече от десет миниатюрни карти, всяка претъпкана с компютърни уравнения. Стен се увличаше по холографски модели на древни заводи и сцени. Една от картите например съдържаше в микросхемите си цял гатер от началото на XX век на Земята с работещи циркуляри, зъбни предавки и конвейерни ленти. Всяка машина в гатера се управляваше от миниатюрен работник, който изпълняваше индивидуалните си задачи (доколкото Стен бе успял да си ги изясни с четене) точно както преди много векове. Бе завършил гатера по време на предишната си служба на Първичен свят.
Последния засега модел започна да изгражда в летателната школа. Щеше да е от по-трудните за изпълнение подвижни холографски сцени. Пъхна картата в прореза и включи компютъра. Върху бюрото сякаш изскочиха фигурки, трудещи се на обширно поле. Стен пресъздаваше отглеждането на хмел в древна Британия. От проучванията си знаеше, че хмелът (използван в производството на бира) е растял по високи пръти на триножници. По времето за прибиране на реколтата наемали мъже и жени от цялата страна. Растенията се издигали нависоко, а узрелите шишарки били най-отгоре, затова работниците крачели из полето на кокили.
Досега в картинката си Стен бе разположил полето с хмел, повечето работници и волските каруци, с които откарвали събраната реколта. Предстояха му много месеци усърден труд, за да допълни ширналото се стопанство. Докосна няколко бутона на компютъра, за да се покаже недовършена каруца. Взе светлинния писец, за да скицира още няколко подробности.
Някой издраска нерешително по вратата. Стен усети как му накипява. Ама че гадост, нали бе заповядал да го оставят на мира! Както и да е.
— Влез! — извика той.
Вратата изсъска и се показа един доста наплашен часови.
— Моля да ме извините, сър, но… — Човекът се оплете. — Но… ъъ, дойде една дама.
— Хич не ми пука, ако ще да е кралицата на… Все тая. Коя е?
— Струва ми се, сър, че е дъщерята на адмирала.
Гнус! Само това му липсваше — една алкохоличка да му се натресе за компания.
— Кажи й, че ме няма.
Часовият понечи да излезе заднешком, поколеба се и подаде нещо — една-единствена роза и пакетче, опаковано като подарък.
— Сър, тя каза да ви дам това — престраши се да забърбори. — Било вместо извинение. Ъъ… ъъ… Май ще познае, че я лъжа, сър, ако й предам каквото казахте.
Стен се смили над човека, прие подаръците и му махна да излезе.
— Ще дойда при нея след минутка.
Остави цветето настрана, сръбна яка глътка стрегг за смелост и разкъса хартията на пакетчето. Вътре имаше малка компютърна карта — еднаква с онези, които използваше за холограмите. Що за… Пъхна я в един от слотовете. И над бюрото му изскочи триизмерен модел на кула. Съвършено изображение на хамбар, в каквито древните стопани съхранявали хмел! Тя пък откъде беше научила?
Както и да го тълкуваше човек, това си беше страхотен начин да се извиниш.
Отидоха на среднощна вечеря, уредена като пикник, в един от най-модните ресторанти на Кавит. Бриджит ван Дорман настоя да плати сметката.
Стен едва позна жената, която видя на платформата пред корабите. Предишния път тя беше хубава, но пияна, а и устните й се цупеха глезено. Този път изобщо нямаше гримаси, само големи напрегнати очи и неуверена усмивка.
— Почти се надявах да не те заваря — призна тя тихо. — Не ме бива много да казвам „извинявай“… особено очи в очи.
— Аз пък си мисля, че много те бива — възрази Стен.
— А, ти за хамбарчето ли говориш? — Тя махна пренебрежително с ръка. — Това беше лесно. Просто попитах твоя приятел Алекс. От време на време си говорехме през последните дни.
Ето защо тантурестият жител на тежкия свят бе отпратил нанякъде тази вечер със загадъчно подхилване и ръгане на лакти в ребрата на останалите от екипажите.