— Сигурно пак той ти е казал, че днес ще си бъда в кораба.
Бриджит се засмя.
— Чак такова предателство ли е извършил?
Стен огледа дългата й къдрава коса и извивките на тялото й.
— Не бих казал.
Незнайно как изпращането до колата й премина в проточил се разговор, а и двамата не искаха да го прекъснат с „благодаря“ и „довиждане“. Така стигнаха и до поканата за вечеря. А после се озоваха в ресторанта, на който според Стен биха завидели дори Марр и Сенн от Първичен свят.
Това беше екзотично място за похапване на открито в края на частна площадка за кацане. По средата имаше градинка с бирария, където посетителите можеха да си пийват и да беседват, докато чакат да им напълнят кошниците с поръчаното за късния пикник. Около градинката имаше множество непрозрачни капсули, всяка можеше да побере удобно кошницата и двама души.
Стен не се изненада, че Бриджит е направила резервация. Изчакаха един час в тихата градина, приказваха си, отпиваха и гледаха как капсулите безмълвно се понасят в нощта, за да се въртят неспирно около ресторанта подобно на светулки.
Стен й разказа за себе си каквото можеше, като прескочи с прикрито неудобство годините си в „Богомолка“. Странно, обикновено не се чувстваше така. Лъжите бяха толкова вкоренени в него, че почти вярваше в тях. Може би смущението се дължеше на топлата нощ и студеното вино.
Бриджит бъбреше за живота си, за израстването си като флотско хлапе, за преместването от една звездна система в друга с издигането на баща й в йерархията. Макар нищо да не бе изразено с думи, Стен долови, че тя се притеснява от пищността, която ван Дорман придаваше на поста си. Хем й беше неловко, хем се чувстваше гузна от това.
Накрая ги поканиха в тяхната капсула. Качиха се, отметнатият капак се затвори тихо и се издигнаха.
В кошницата сигурно имаше поне стотина хапки и никоя не приличаше напълно по вкуса си на останалите.
Когато си сипаха бренди, Бриджит довърши историята си. Разбира се, имала и любим.
— Според мен по-хубав мъж не съм виждала. Не ме разбирай неправилно. Не беше от мъжете с издути мускули, а малко кльощав. И жилав. — Тя помълча. — Беше таанец.
Всичко се намести в ума на Стен. Дъщерята на адмирала и нейният любим таанец. Лесно си представи как би се държал ван Дорман в такова положение. Трябва да е било твърде болезнено и за двамата. Освен това ван Дорман никога не би оставил дъщеря си да забрави тази случка.
— Имам само един въпрос.
— А, за Рей ли ще ме питаш?
— Да, за Рей. Както чух, сте сгодени.
— Рей си мисли, че сме сгодени. Татко знае, че съм сгодена за Рей. А пък аз…
Тя млъкна и се загледа надолу към светлините на Кавит.
— Какво?
Бриджит се засмя.
— А пък аз мисля, че Рей е скапаняк!
— И какво ще правиш?
Тя се облегна на мекия полукръгъл диван.
— О, не знам. Да си играя ролята, така излиза. Докато не се появи по-добър шанс.
Стен бе чувал подобни мечтания и преди.
— Рицарите в бяло не са ли малко старомодни?
Бриджит се примъкна по дивана и се мушна под едната му ръка. Вдигна лице към него и замига пресилено с големите си блестящи очи.
— О, господине — прошепна, доближавайки устни към неговите, — аз изобщо не вярвам да има рицари в бяло.
След миг вече се целуваха и тя се отпускаше назад върху дивана. Роклята й се плъзна нагоре и откри гладка плът с цвят на слонова кост, прикрита само с късче коприна между бедрата — крепеше го златна верижка на кръста.
Стен плъзна устни по меката кожа на корема й и разкопча верижката.
38.
— Тук имперски кораб „Гембъл“. Моля да ми бъде разрешено кацане.
На екрана не се появи образ, но Стен долови, че диспечерът на планетоида под тях се опули.
— Тук Ромни. Повторете.
— Тук „Гембъл“ — търпеливо повтори Стен. — Искам да кацна на вашия дребен мошенически свят.
— Изчакайте.
— Мисля си, млади ми Стен, че се държиш с тия ми ти контрабандисти по-благо, отколкото е редно.
— Може би.
Най-сетне предавателят изпука.
— Имперски кораб… тук Джон Уайлд. Доколкото разбрах, искате да ви насочим за кацане.
— Точно така.
— Откога Империята чука на врати като нашата?
Килгър се поотпусна.
— Прав беше, момко. Вече напредваме.
— Тук „Гембъл“. Чукаме, когато искаме да търгуваме.
— Да търгувате ли? Виждам само един кораб над себе си.
— Така е, сеньор Уайлд.
— Кацането разрешено. Следвайте насочващия лъч от контрола на полетите. Ще ми се да можех да ви заплаша с нещо, ако ме лъжете. И все пак… разговорът се записва, знам това, имам право на адвокат и така нататък… — В гласа се прокрадна жална нотка. — Ще е интересно, ако казвате истината — продължи Уайлд. — Ще ви чака возило, което ще ви докара до моето жилище. Тук Ромни. Край.