Тикна картата в ръцете на Алекс и изсумтя:
— Сбъркали сме някой завой. Остава ни един-единствен избор — да се върнем на „Дреслър“ и да опитаме пак.
Всички изохкаха.
— Ама те ще са изплюскали всичко, докато стигнем при тях — оплака се Фос и се опомни. — Моля за извинение, сър.
— Какво друго можем да направим?
— Винаги мога да ви разкажа вица за петнистите змии — предложи услугите си Килгър. — Един вид да повдигна духа де.
Преди Стен да е започнал да го души, иззад ъгъла се показа една от платените мацки. Носеше може би най-мръснишки разголващите дрешки, които Стен бе виждал. И за разлика от останалите хора, които срещаха тази вечер, май не беше плашлива. Ходеше нехайно — но той не пропусна да забележи огромния пистолет на кръста й.
— Ъъъ… извинете, госпожице.
Платената мацка го огледа от главата до петите, после огледа и останалите.
— Стига майтапи бе. Не мога да се оправя с толкова фуражки наведнъж. После една седмица няма да ставам за работа.
— Не, не, разбрахте ме неправилно — възрази Стен. — Просто имам нужда от малко помощ.
— То си личи.
Стен накрая успя да привлече вниманието й, като размаха под носа й няколко кредита. Обясни затруднението си. Жената поклати глава, учудена от тъпотията им, и посочи провиснала порта, наполовина закрита от ръждясал гравислед.
— Пъхате се там, после наляво, пак наляво и ще си блъснете кухите чутури в кръчмата.
След две минути вече надигаха пенливи халби в „Джунглата“, за да наваксат изоставането.
Името на ресторанта му подхождаше. Под малкия му купол наистина се криеше тропическа гора. Масите бяха пръснати между дървета и до кротки водопадчета. Отнякъде повяваше ветрец. Пъстри птички и огромни насекоми с крилца като дантела пърхаха над посетителите. Съдържател беше някой си сеньор Тиге — застаряващ благ таанец, които май искрено се радваше на удоволствието, разляло се по лицата на клиентите, докато се тъпчеха лакомо с неговите гозби.
Менюто не отстъпваше по екзотика на обстановката и наброяваше над тридесет ястия. Храната беше от умерено пикантна до просълзяващо люта и се предполагаше, че ще бъде поглъщана с изобилни количества таанска бира. Повечето порции се поднасяха по семейному в огромни гювечи.
Стен изпъшка, поглади се по леката издутина под колана и се облегна на стола.
— Още един залък и се превръщам в летало с горещ въздух.
— Какво има, капитане? Не сме във форма, а? — ухили му се Луз и започна да пресипва поредната купчина в чинията си.
— Ама ти къде побираш всичко това?
Стен не се шегуваше. Не можеше да проумее как тъпче толкова ядене в стройната си фигура.
— Сър, ако ви кажа, че го пъхам в дървения си крак, ще повярвате ли?
Тази вечер Луз носеше цивилни дрешки, тоест бюстие, което едва покриваше малките й хубави гърди, и най-късите бели шорти оттук чак до Първичен свят. Краката й бяха дълги, загорели и гладки. Стен сведе поглед към тях — как да не им се възхити? — и завъртя глава.
— Не. Изобщо не бих казал, че е дървен!
После се усети и се изчерви. „По-полека, Стен — скастри се. — Не можеш да си го позволиш!“ Луз забеляза изчервяването му и се усмихна. Знаеше какво си мисли. Погали го дружески по ръката, извърна се любезно и подхвана разговор за дреболии със Сека. Стен прозря, че по някакъв странен начин го е отървала от положението, и му стана още по-симпатична.
Разнесе се трясък, последван от силни крясъци. Стен се сепна и вдигна поглед — ужасена млада двойка трепереше, току-що нахълтала през входа. Лицето на мъжа беше окървавено, а дрехите на жената — разкъсани. Младежът беше таанец. Чу се пращене на плас, когато нещо тежко халоса вратата.
Отвън се носеха вопли:
— Изхвърлете ни го тук… скапани таанци, занасят се с нашите жени…
Сеньор Тиге посочи една врата отзад и двойката хукна натам. Но тъкмо в този миг разбиха входа и в ресторанта нахлуха четирима улични биячи. Зърнаха двете жертви, нададоха ликуващ вой и препуснаха към тях. Сеньор Тиге вдигна ръка да ги спре, но един грубиян го просна на пода. Другите, предвождани от грамаден побойник, размахал подходяща за размерите си сопа, напираха към двойката.
— Първо ти, боклук такъв — изръмжа той на таанеца. — После и твойта курва.
— Момко, пречиш ни да хапнем на спокойствие — чу се тих глас с шотландски акцент.
Биячите се извъртяха към Стен и Алекс, застанали точно зад тях.
— След като платите за нанесените щети — добави Стен, — можете да си вървите.
Смехът на онзи със сопата заехтя из залата.