Тогава лейди Атаго промени тактиката си.
Стен — също.
Алекс спря да мънка и се обърна към Фос.
— К’во си ме зяпнал бе?
— Сър, не знаех, че си падате по селските песнички.
— Я не ме вземай на подбив. Още не съм ти дал оценка за служебна пригодност.
— Е, и? „Не ще дочакаш повишение, ще ти намерят много прегрешения, затуй главата горе, моите момчета, и майната им на фуражките проклети!“ — също си послужи с цитат Фос и добави лицемерно: — Сър!
Разбира се, канеха се да примамят и прилъжат не хубавеца сър Хю, а командващата таанските сили. И Стен нямаше намерение да използва ябълка, ако ще да е зелена и червена. Вместо нея под всеки тактически кораб бе окачена дълга обтекаема капсула. Вътре имаше пълен комплект за електронно противодействие, предназначен за монтаж в разрушител — далеч по-мощен, макар и не толкова усъвършенстван като подобната апаратура в корабите клас „Бълкли“. Капсулите и собствената електроника на тактическите кораби подаваха сигнали по дълги половин километър кабели към странните чудновато подредени многоъгълници долу. Смалената ескадрила висеше на двеста метра над главния космодрум.
— Я кажи честно, вярваш ли да сполучим? — попита Алекс.
— Че защо не? — отвърна с въпрос Стен.
— Аха… Ще попитам иначе. Ами ако сполучим прекалено?
— Ще направим „бум“.
— Не съм против да ме похарчат… ама не е никакъв кеф да те зачеркнат безследно.
Стен се досети, че след неуспеха с контролираните от земята бомбардировки следващият опит ще е по-традиционен.
Позна. Четири таански разрушителя изстреляха залпово ракети, насочвани от оператори в корабите, които се рееха на километър над повърхността на четиристотин километра от град Кавит.
— Засичам изстрелване… засичам множествени цели… — изведнъж обяви Фос с равен глас, приковал поглед в екрана.
От „Клагет“ и „Ричардс“ занареждаха същите съобщения.
— Всички кораби — в готовност — заповяда Стен. — По мой сигнал включвате… сега!
Фос докосна един бутон и капсулата за електронно противодействие оживя с бръмчене.
Таанските оператори управляваха ракетите си по визуалните и радарните данни, постъпващи в шлемовете им. Зрителните сигнали бяха твърде лесни за потискане със смущения. Без да се суетят, таанците насочиха цялото си внимание към радарите.
Сензорите им проникваха през бъркотията на Кавит в търсене на мишените — големи метални обекти. Този удар беше насочен към остатъците от 23-ти флот и малкото останали кораби на Махони.
Умелите таански контрольори намериха цели — бойните им компютри не допуснаха всички ракети да се устремят към един и същ кораб… и целите вече растяха в радарното зрително поле.
Насочени лъчи им попречиха да видят как неподвижните кораби се размърдаха.
— С половината скорост — нареди Стен.
Тактическите кораби се издигаха.
— Уловихте ли ги?
— Ъъъ… потвърждавам. Всички ракети насочени според предвижданията.
— Пълна мощност! Пълна тяга!
Тактическите кораби се втурнаха към открития космос.
Ракетите стигнаха съвсем близо до имперските кораби… поне такова беше впечатлението у таанските оператори. Всъщност се сближаваха със залъгващите радарите многоъгълници, а не с намиращите се на земята кораби на 23-ти флот. В почти всички ракети бяха задействани програмите за автоматично насочване, затова те се опитаха да подгонят тактическите кораби.
Системите за стабилизация на полета се претовариха и ракетите се запремятаха. Малкото, които още бяха под контрола на операторите, изгубиха мишените си и продължиха по инерция, докато таанците се мъчеха да проумеят какво става. Боен кораб няма как да изчезне безследно.
Шест ракети успяха да последват фалшивите цели още няколко секунди, после горивото им се изчерпи и се включиха механизмите за самоунищожение.
На няколко астрономически единици от планетата Стен заповяда да изключат двигателите, преброи корабите си и установи, че този път им се е разминало. Знаеше обаче, че такъв номер може да пробута само веднъж.
Чудеше се какво ли ще последва.
54.
Времето за Стен и екипажите му се сля. Вместо с часовници и календари го отброяваха по смътно запомнени заради изтощението случки. През онзи ден бяхме на разузнавателен патрул. Не. Тогава охранявахме миночистачите. Не помниш ли, че тогава гръмна „Сампсън“? Главата ти е пълна с дракх. Тогава дебнехме в засада.
Никой не беше съвсем сигурен. И всеки би заменил шансовете си за задгробен живот срещу две вахти непрекъснат сън, гозба не от студена консерва или (не смееха дори да го прошепнат) баня.