За разлика от по-голямата капсула на въоръжение в Империята, която имаше криле и забавяше падането си с отделящи се парашути, тези имаха само спирачни реактивни двигатели, които се включваха обърнати надолу на съвсем малко разстояние от повърхността.
Някои капсули тъй и не заеха правилно положение и двигателите ги завъртяха във въздуха, преди да ги забият с все сила в земята. Дори онези, които изпълниха маневрата добре, намалиха скоростта до около 50 километра в час. Вътрешната облицовка трябваше да смекчи остатъчното сътресение… донякъде. Тридесет процента от командосите успяха да се измъкнат от разбитите си капсули, да се престроят и да се насочат към посочените им цели.
Това беше напълно задоволително — лейди Атаго предвиждаше и допускаше осемдесет процента загуби при кацането. Таанският цинизъм стигна и по-далеч. Тя не очакваше никоя от набелязаните цели да бъде завзета. Това не бе казано на командосите при инструктажа, нито пък им разкриха тяхното истинско предназначение — да боцкат като с игли отбраняващите се имперски войски, да отвличат вниманието им от приземяването на основните сили.
Въпреки всичко един отряд командоси стигна до целта — хотел „Карлтън“. Според Атаго не беше изключено там все още да е настанен щабът на 23-ти флот. Той обаче беше изоставен преди седмици. Ван Дорман се върна в „Блатен паток“, прибран в дълбоко укритие близо до космодрума. Командосите наистина отвличаха вниманието, но само на гвардейските патрули по улиците. Предните таански отряди се провалиха, обаче причиниха жертви и прахосване на боеприпаси. Империята не можеше да си позволи нито едното, нито другото.
Третата вълна беше най-мощна — четири линейни кораба, сред тях възстановеният „Форез“, отново станал флагман на Атаго и Деска, двадесет кръстосвача и цяла орда разрушители обсипваха с огън планетата. В средата на бойния строй бяха седемдесет и петте шишкави щурмови кораба.
Скритите дотогава ракетни батареи се подадоха от гола земя, от къщи и бараки, а един особено находчив разчет се възползва от двупалубен изоставен гравислед. Беше почти невъзможно да не улучат.
Но също толкова невъзможно беше да поразят всички таански кораби. Шестдесет и три щурмови кораба се приземиха в кръг с радиус към 400 километра около град Кавит, люковете им се отвориха като миди и щурмоваците се изсипаха навън.
Лейди Атаго си позволи доволна усмивка. Според нея оставаше само окончателното прочистване.
56.
„Гембъл“ висеше в пространството, екипажът се надяваше, че се е потулил от кацащите на Кавит таански сили зад една от луните на планетата. Всички без Фос, който следеше показанията на сензорите, се натъпкаха в мъничката столова, за да решат какво да правят.
Затруднението на Стен и Килгър се състоеше във факта, че и двамата не се сещаха за начин да нападнат таанците, без да навлекат гибел на собствения си кораб. Алекс подхвърли:
— Доколкото ми увира чутурата, длъжността ми не предвижда да се правя на камикази или каквото там беше думичката.
Стен би се примирил с необходимостта от самоубийствена мисия, ако имаше стратегическа цел и шанс да спре таанците. Но всяка предложена идея, която вкарваха в бойния компютър, даваше вероятност деветдесет и девет цяло и още не знам си колко деветки след десетичната запетая, че не биха се промушили през външния защитен периметър от таански разрушители. Май се оказваше невъзможно да подготвят и осъществят атака срещу някой от тежките кораби на врага.
— Защо не завъртим прашката? — хрумна й на Контрерас, бивше ченге, а сега помощник-боцман в „Гембъл“. — С пълна мощност около луната, после и около Кавит, а ще ги ударим на връщане.
— Няма да стане — охлади я Стен. — Излезем ли иззад спътника, таанците ще ни засекат. Ще имат предостатъчно време да предвидят курса ни и да ни заковат, щом се появим.
Тя си подръпна ухото и потъна в мълчание.
— Сър, не можем просто тъй да си седим тука — натърти Маккой, бивш пандизчия, вече техник-старшина в двигателния отсек. — Имаме ли представа какво е оцеляло от нашия флот?
— Още приемаме сигнали, които според Фос са от „Блатен паток“. И изглежда, два-три от нашите разрушители засега хвъркат.
— Е, тогава може би да почакаме — помъчи се да измисли нещо Маккой. — Рано или късно някой ще си опита късмета от Кавит. И тогава ние ще халосаме таанците от другата страна.
Стен си задъвка нокътя на палеца.
— Смотан план — отсъди накрая. — Някой не измъдри ли по-свестен?