Отби от шосето при дървените бараки на ресторантчето и спря досами реката. На няколко метра пред гумите на колата вълничките плискаха каменния бряг. Той изгаси двигателя и двамата постояха, заслушани в ромона на водата. Нюман се обърна към Гъртруд, макар да знаеше, че все още е сърдита. Тя седеше с ръце, отпуснати в скута. Може би трябваше да й каже за квартала и за предчувствието.
— Гърт.
Тя го погледна, в очите й се четеше обида.
Не, не можеше да й каже. Тя щеше да му се скара, че след като е видял преобърнатата кофа, не е отишъл веднага при Фред. Никога нямаше да разбере защо е отишъл при Финкълстийн и е обсъждал случката с него. Пък и той не можеше да й обясни, понеже сам не разбираше защо не помоли Фред за съдействие. Но това бе същото, като да се примоли на собственика на хотела, а не можеше да го стори — не беше такъв, за какъвто го мислеха хората, щом видеха лицето му, не беше.
— Да видим дали имат миди. Хайде — подкани я той. Знаеше слабостта й към морските дарове.
— Не понасяш миди — отбеляза тя.
— Ще гледам, докато ядеш.
Тя се усмихна леко в знак, че му прощава, докосна ръката му и слязоха. Разходиха се по брега, облян от слънцето, и седнаха до кръгла маса с дупка в средата, в която бе монтиран голям чадър. Гъртруд се загледа към искрящата река. Нюман завъртя чадъра, за да се предпазят от парещите слънчеви лъчи.
Към масата се приближи сервитьор с бележник.
— Миди за дамата — поръча Нюман.
Келнерът го попита какво ще желае той.
Нюман понечи да каже, че не желае нищо, но видя изражението на сервитьора. Мрачен спомен мина през ума му, изведнъж се сети, че евреите не ядат миди.
— Ами, да ви кажа… и аз ще взема една порция.
Келнерът се отдалечи. Гъртруд изненадано погледна мъжа си. Нюман отново посегна към чадъра и заби нокти в солидната дървена дръжка.
— Ще се върнем и ще проверим в едно хотелче на няколко километра оттук — прошепна. — Сигурно има свободни стаи.
Тя кимна мълчаливо.
Четиринайсета глава
Има моменти, в които познатото сякаш се преобразява, превръща се в нещо странно и непознато. На следващата вечер, докато пътуваха към къщи, Нюман оглеждаше улиците в стария индустриален квартал на Лонг Айлънд Сити. Досега не беше забелязал колко много къщи са с прозорци, заковани с талашит — сгради, обречени на разрушение, колко дим се стели във въздуха и как проблясва като роса под лъчите на залязващото слънце. Железарските работилници и сивкавата слуз, засъхнала по тротоарите пред тях, разпростиращите се из цели квартали фабрики с опушени прозорци, чернокожите, седнали на очуканите стъпала пред дървените си къщи… Зловещата тишина в сумрака на неделната вечер и чувството за безвремие го потискаха, сякаш бе попаднал в друг свят.
С наближаване на квартала им от двете страни на улицата започнаха да се нижат двуетажни къщи, после дървета и накрая няколко празни парцела. Нюман спря на един светофар, изпъна зачервените си от слънцето крака и едва тогава забеляза, че небето притъмнява. Очите му смъдяха от умора.
— Май се свечерява — отбеляза тихо.
Гъртруд погледна през страничното стъкло към небето, но не каза нищо. Светофарът превключи на зелено и Нюман потегли.
Бързо се стъмваше. Желанието час по-скоро да се прибере у дома го накара да натисне по-силно педала… у дома, на светло, в тихата и позната къща. Неспокойно заоглежда минувачите. Двама души с изискани дрехи бързо пресякоха платното, група старци се връщаха вкъщи от църква, висок мъж буташе бебешка количка и влачеше за каишка инатливо кученце, двама продавачи на сладолед подрънкваха камбанките над белите хладилни колички, за да привлекат вниманието на минувачите…
Нюман се намръщи, спомни си въртележката, белите и цветните гондоли, жълтите лебеди, които рязко се издигаха и спускаха, зловещото подземно бучене. Уличните лампи светнаха. Нощ. Вече беше нощ. Той включи фаровете.
Зави на следващото кръстовище. След три пресечки беше домът им. Фаровете осветяваха пустите тротоари от двете страни на улицата.