Затова бе странно, че спря пред автоматичната преграда на метрото, спомни си, че баща му е бил погребан точно на този ден, и се запита дали все пак да не отиде да навести стареца. Всъщност „запита се“ не беше правилно определение за душевното му състояние в този момент. Нещо го подтикваше да отиде на гробищата. Истинското величие на душата някак си му се беше разкрило, той се подчини на повика й, върна се на улицата, измина седемте пресечки до спирката на тролея и се качи, за да отиде до гъсто населеното гробище в северните покрайнини на Бруклин.
След като умрат, евреите почиват под земята почти както са живели — съвсем близо един до друг, всеки надгробен камък се опира в съседните, Финкълстийн влезе в гробището и тръгна по криволичещата бетонирана алея, която обикаляше целия парк. За човек като него, склонен към размишления, този обиколен път предлагаше интересни възможности. Забеляза, че повечето скъпи гробници са издигнати на места, добре видими от входа, и това придава на мястото тържествена, възвишена атмосфера. Зад тях обаче дългите редици голи надгробни плочи разкриваха истинската картина. Тук бе последното обиталище на обикновените хора. Зад всеки голям и добре поддържан надгробен паметник имаше стотици, хиляди евтини плочи, килнати над безлични гробове, хлътнали като старческа гръд след последното издихание. Отдясно се задаваше скромно погребално шествие и той се заслуша за момент в тихите вопли на опечалените. „Още една точка за Мойсей“ — помисли си и продължи по криволичещата алея.
Гробът на баща му беше доста отдалечен от входа, но добрата памет на Финкълстийн го водеше безпогрешно. Свърна от главната алея по тясна чакълена пътека, после се отклони от нея и предпазливо запристъпва между гробовете.
Докато търсеше надписа на плочата, сякаш беше в транс. Винаги ставаше така въпреки равнодушното му отношение към мъртвите. Днес обаче чувството бе по-мъчително, по някаква причина го терзаеше повече от друг път. Втренчи се в очуканата каменна плоча и неравния тревясал гроб и в съзнанието му прозвучаха думи. Това го обезпокои, защото не беше нормално да се впечатлява от подобни неща. Опря на земята единия край на кутията с играчки, другия — на бедрото си и сложи ръце на кръста.
„Какво правя тук? — запита се. — Отдолу вероятно не са останали и кости. А пък ако са останали, какво да им кажа? Защо изобщо дойдох?“
Ала все още не можеше да си тръгне, защото имаше чувството, че е дошъл с някаква цел, а все още нищо не се случваше.
Изведнъж му се проясни. Застанал пред този стар камък, той си спомни онова, от което се нуждаеше тъкмо сега. Една стара приказка. Беше дошъл, за да си спомни приказката, единствената, която баща му всеки път успяваше да разкаже отначало докрай, без да промени нищо в съдържанието й. Финкълстийн открай време вярваше в тази приказка, защото за разлика от другите бръщолевения на баща му всеки път бе една и съща. Сега, втренчен в надгробния камък, той си я припомни.
В предишната страна на евреите, онази част от Полша, която тогава още била в Австро-Унгария, живеел велик барон, чиито имоти били толкова обширни, че нямали край. Никой жител на близкото село не бил обхождал целите му владения и никой не знаел къде минават границите им. Една част от имението обаче била заградена с висока желязна ограда, чиято изработка отнела много години. Зад оградата се издигали високи дървета и растели гъсти храсталаци, никой от селото не знаел какво има отвъд тях. Мислели обаче, че къщата на барона е някъде там. Кой би издигнал такава висока ограда, ако от другата страна няма богат дом?
Зад оградата обаче винаги било тихо, не се чували хорски гласове, тропане на каляски или свистене на коси. Един ден се разнесли кански викове и рев. Хората от селото изтичали до оградата и някои се покачили на близките дървета да погледнат какво става вътре. Видели селяни, скупчени около затънала в кал каруца, и стражи с пики и камшици, които се опитвали да ги отблъснат. Пред очите им се водела истинска битка, която свършила едва след като въоръжените стражи до един били повалени на земята. Селяните грабнали пиките и избили до крак враговете.
Цялата история се разбрала по-късно. В имението си баронът държал неколкостотин крепостни селяни. Крепостничеството било отменено преди поколения, но в много имения положението било като преди. Крепостните селяни не можели да излязат, живеели и умирали, без да знаят какво става във външния свят. Един ден каруцата, която карали, затънала в калта и не можела да помръдне. Надзирателят им заповядал да дърпат по-силно и накрая размахал камшика. Докато се напъвали, той нашарил гърбовете на неколцина. Не че било нещо необичайно, но им било дошло до гуша, затова този път селяните пуснали каишите, обърнали се и се втренчили в мъчителя си. Заобиколили го, а той продължавал да ги шиба с камшика. Накрая го хванали за гушата и с голи ръце прекършили врата му. Пуснали го едва след като спрял да размахва камшика, отдръпнали се, той паднал и тогава видели, че са го убили.