Той се вцепени. Отдавна четеше графитите по стълбовете, ала за пръв път написаното го развълнува до дъното на душата. Заплашителното послание му се стори като безмълвно съобщение, което градът автоматично регистрира в съня си; таен вестник, който не се влияе от егоистични интереси и страх от нарушаване на общоприетия морал, и помества искрените мнения на хората. За Нюман усещането беше, сякаш е уловил изплъзващия се поглед на града и е проникнал в съзнанието му. Тътенът на приближаваща се мотриса го изтръгна от вцепенението му.
Отново бавно се обърна към металния стълб, но се закова на място, защото до него спряха две жени, от които лъхаше на сапун с вишнев аромат. Погледна ги изпод око. „Защо — запита се — тези послания винаги са от неграмотни?“ Вероятно двете жени споделяха негодуванието на анонимния автор, обаче само хората от най-низшите класи дръзваха да напишат истината. Въздухът се завихри около него, когато мотрисата се вмъкна като бутало в цилиндричния тунел на метростанцията. Нюман рязко отстъпи назад, лакътят му докосна роклята на едната жена. За миг уханието на вишна се усили, той изпита задоволство, че жената поддържа личната си хигиена. Обичаше да пътува с хора, които миришат на чисто.
Вратите на мотрисата се отвориха със съскане, жените се качиха. Той изчака секунда и предпазливо ги последва — имаше лош опит от миналата седмица, когато понечи да се качи, преди вратите напълно да са се отворили, и се блъсна в тях. Хвана се за дръжката, провиснала от порцелановото перило на тавана, лицето му поруменя при спомена за конфузното положение, в което се беше озовал. Сърцето му лудо затуптя. Отпусна ръка, щом мотрисата потегли, издърпа от ръкава на сакото маншета на бялата си риза. Мотрисата зафуча към Манхатън. Неумолимо и безмилостно го отнасяше към острова и той затвори за миг очи, сякаш да успокои страховете си.
Едва сега си даде сметка, че вестникът още е пъхнат под мишницата му. Разгърна го и се престори, че чете. Този път на челната страница липсваше огромно заглавие. Буквите запълзяха пред очите му. Престори се на задълбочен във вестника и крадешком надникна иззад разгърнатите страници към пътника на седалката пред него. Машинално отбеляза, че е поляк или украинец. Разгледа го, доколкото беше възможно. Онзи носеше каскет и мръсно яке. Нюман не виждаше очите му, но реши, че сигурно са малки. Накратко, непознатият беше от славянската раса, трудолюбив, необщителен, глуповат и любител на чашката.
Загледа се в човека до работника. Негър. Погледът му се премести върху следващия пътник, задържа се върху него. Пристъпи към седалката и внезапно забрави къде се намира. Почувства се като колекционер, в чиито ръце е попаднала много рядка вещ. Човекът задълбочено четеше „Таймс“. Беше със светла кожа, вратът му беше като колона, косата му, скрита под нова шапка, вероятно беше руса; Нюман присви очи и зърна торбичките под очите му, досущ като на президента на Ваймарската република фелдмаршал Паул фон Хинденбург. Не виждаше устата, но си я представи — широка, с плътни устни. Поотпусна се, обзе го задоволството, което винаги изпитваше, когато на път за работа се забавляваше с тайната си игра. Може би само той в цялата мотриса знаеше, че човекът с квадратната глава и светлата кожа не е нито швед, нито германец, нито скандинавец, а евреин.
Отново извърна очи към негъра и се втренчи в него. „Някой ден — помисли си както винаги, когато видеше негър — трябва да разуча различните типове черни мутри.“ Даваше си сметка, че интересът му е само академичен, тъй като информацията не му беше необходима за работата, ала все пак…
Някой докосна рамото му. Той се наежи и се обърна.
— Здрасти, Нюман. Едва сега те видях.
На лицето на Нюман се изписа добродушно снизхождение, което добиваше при всяка среща със съседа Фред.
— Как спахте снощи? — попита. — Усетихте ли жегата?
— През прозорците откъм двора винаги подухва хладен ветрец — отвърна съседът, сякаш живееше в друг по-ветровит квартал. — При теб не е ли така?
— О, да — излъга Нюман. — Снощи спах, завит с одеяло.
Фред заби пръст в рамото му:
— Смятам да сложа кушетка в избата. След като я измазахме, там е адски прохладно.
— Няма ли влага?