Господин Финкълстийн виждаше не надгробния камък, а лицето на баща си, което бе изплувало от спомените му. Мислено зададе същия въпрос, който винаги бе задавал на стареца:
— Е? Каква е поуката?
— Поуката ли? Няма поука. Какво е можел да стори Ицик? Само онова, което е трябвало да направи. Трябвало е да доведе нещата до края, който е знаел, че ще настъпи. Нямало е какво друго да направи, както е нямало друг възможен край. Това е поуката.
Финкълстийн се обърна и тръгна по пътеката. Срещу него идваше старец с къдрава прошарена брада, Финкълстийн го позна, този човек си изкарваше прехраната, като казваше молитви за посетителите на гробовете. Не обичаше тези хора, както мразеше всичко формално и неискрено. Старецът, облечен изцяло в черно, го пресрещна точно когато той прескочи един гроб и стъпи на чакъла. Попита го дали не желае да поръча молитва за онзи, когото е посетил днес.
— Не, благодаря, няма нужда.
Старецът явно го беше наблюдавал, защото посочи гроба на баща му и отбеляза:
— Не оставихте нищо.
Финкълстийн погледна надгробния камък и се сети, че трябваше да остави камъче като знак, че се е отбил и е отдал почит на покойника. Тук-там върху плочите имаше камъчета с всякакъв размер, като визитни картички, които дъждовете няма да отнесат. Той се обърна към стареца и каза на идиш:
— Ако ме е видял, значи знае, че съм идвал. Ако не, няма да забележи и камъчето. Нека остане така.
Понечи да си тръгне, но старецът каза:
— Видяхте ли поругания гроб?
Финкълстийн отново се обърна и се вгледа в малките очички на събеседника си. След като видя, че няма да получи пари, старецът явно искаше да си побъбри. Посочи с пръст:
— Промъкнали са се и са го съборили, мръсниците.
Финкълстийн се обърна, един надгробен камък бе захлупен върху гроба. Със стареца се приближиха и той се втренчи в камъка, върху който с блажна боя бе нарисувана жълта свастика.
Сърцето му се сви. Защото при падането си камъкът беше издълбал дупка в рохкавата пръст на гроба. Очите му се наляха със сълзи, той се извърна и погледна стареца:
— Хванаха ли ги?
— Направили са го през нощта. Видяхме едва на заранта.
— Не трябва да оставят този знак.
— Отидоха да вземат нещо, за да го изтрият. Какво още, господине? Какво още ще видим в тази Америка?
Финкълстийн се вгледа в сълзящите сини очи на стареца. Недоумението, което видя в тях, тъгата и отчаянието, че това се е случило „в тази Америка“, лицето и свитите рамене на стареца му напомниха за баща му. Той сви рамене, взе кутията и тръгна по криволичещата алея към портала.
Седна в тролея, изведнъж изпита усещането, че животът му върви към повратна точка, неочаквана кулминация, нежелан момент, който въпреки всички планове и цялата илюзорна надежда се приближава все повече и скоро ще настъпи. Вглъби се в онези странни философски мисли, които ни спохождат след посещение на гробищата. Както много пъти преди отново прозря колко жестоко са грешали баща му и много други бащи, които сега почиваха до него. Приказката за амбулантния търговец Ицик — в нея имаше поука. И не че евреинът е бил осъден да свърши по този жесток начин, (Финкълстийн не смяташе да умре така, нито да позволи децата и съпругата му да бъдат обречени на такъв край.) Поуката, която той отново прозря, докато минаваше с тролея през Бушуик, бе, че Ицик не е трябвало да приема ролята, натрапена му от барона. Когато е разбрал, че благородникът прави всичко, за да отклони от себе си гнева на селяните, евреинът е трябвало да послуша вътрешния си глас, да вземе каруцата си и да се прибере право вкъщи. После, при погрома — защото той е щял да дойде, както и да беше постъпил със селяните — е трябвало да намери сили да се бие. Погромът е бил неизбежен, но не и изходът от него. Резултатът е изглеждал неизбежен, защото парите са били в дома му, когато е чул тропота на копита. Точно тези пари са го отслабили, те са били като превръзка на очите, а той не е трябвало да позволява да му я сложат. Без нея е щял да се бие; с нея е бил готов само да умре.
За Финкълстийн изводът бе по-ясен от всякога. „Невинен съм — каза си. — Нямам какво да крия и от какво да се срамувам. Ако други се срамуват, нека да се крият и да чакат злата си участ, нека да играят ролята, която друг им е измислил, и да стоят безучастно, сякаш наистина са виновни за нещо. Не се срамувам и няма да се крия, сякаш държа нещо крадено в дома си. Аз съм гражданин на тази страна. Аз съм честен човек — мислеше си, когато слезе от тролея и тръгна към метрото. — Не съм Ицик. По дяволите — каза си, минавайки през автоматичната преграда, — няма да позволя да ме превърнат в Ицик.“