Свърна зад ъгъла и видя голяма навалица пред залата в края на улицата. Закрачи по-бавно. Щеше да изчака, после да влезе и да си намери място. Когато наближи, видя полицейска кола, спряла до отсрещния тротоар. Отстрани стояха неколцина полицаи. Нюман с изненада забеляза присъствието на много млади момчета. Неколцина моряци стояха встрани и мълчаливо наблюдаваха множеството, струпано пред залата. След малко се обърнаха и се отдалечиха, като заобсъждаха нещо. Нюман стигна до входа, застана от едната страна и заоглежда хората с надеждата да зърне Фред.
Слънцето се беше скрило, но над хоризонта все още имаше оранжево сияние; светлината бе достатъчна Нюман да вижда лицата на хората, минаващи между големите колони пред фасадата. Повечето бяха на средна възраст. Струваше му се, че поне един от трима е старец. Имаше обаче и доста войници. Доста. Един куцукаше с патерици, а някакъв възрастен човек и един моряк му проправяха път. Някой докосна ръката на Нюман и той се обърна; видя гърбушко с широкопола шапка, който продаваше вестници, и се опита да му пъхне един в ръката. „Ирландци в Америка“. Нюман поклати глава. Не четеше този вестник. Човекът с широкополата шапка се отдалечи и продължи да обикаля из тълпата.
Хората на улицата намаляваха. Нюман се нареди на опашката, като все се оглеждаше за Фред; влезе в старата каменна сграда, бивша банка. Знаеше как изглежда отвътре, защото преди войната беше идвал на събрание. Тогава не остана дълго, защото присъстваха доста дрипльовци и отрепки. Сега обаче се изненада. Хората, които виждаше в сумрака на залата, изглеждаха що-годе заможни. Някои бяха дошли с целите си семейства. Двама свещеници седяха един до друг… още двама се бяха настанил от другата страна. Най-странни бяха израженията на присъстващите. На никое друго масово мероприятие не беше виждал такова неспокойно съсредоточаване. Щом някой се качеше на ниския подиум, всички се обръщаха към него, чуваше се шушукане. Нюман се загледа в сцената, опита се да различи Фред.
Високо над сцената висеше триметрова снимка на портрет на Джордж Вашингтон. Нюман се втренчи в лицето на президента и веднага го обхвана траурно настроение. Страните на нарисувания президент бяха обагрени в толкова ярко оранжево, че лицето, бдящо над аудиторията, изглеждаше като балсамирано. Около портрета бяха закачени най-малко петдесет американски знамена с всякакви размери, спускащи се върху подредени едно до друго сандъчета с цветя. Нюман леко се усмихна на една жена, която седеше на сцената на сгъваемо столче. Беше набита, с голям бюст и силно сплеснат нос; през гърдите й беше преметната широка червена лента с надпис със златни букви: „МАЙКА“. Останалите петима-шестима на сцената бяха все мъже и седяха малко по-встрани от нея; гледаха важно като хора, дали обет за мълчание. Може би бяха някакви официални лица. „Странно, че Фред и Карлсън не са сред тях“ — каза си Нюман и заоглежда лицата на хората наоколо. Не познаваше никого. Разочарова се, почувства се неловко…
Горещината в залата беше нетърпима, костюмът го притесняваше, сякаш беше дебел кожух. Червендалестото лице на съседа му отляво бе насечено от дълбоки бръчки; потта сякаш извираше от тях и капеше от върха на брадичката му. Отдясно седеше невероятно висок русокос мъж, гледаше втренчено напред и разсеяно мачкаше сакото, сгънато на скута му. Хората се изправяха, сваляха по някоя дреха и пак сядаха, пъшкаха и се мъчеха да си поемат въздух. Изведнъж през залата премина вълна на възбуда…
— Отецът!
Като по команда Нюман се обърна едновременно със съседа си и видя пастора. Непознатият имаше спортна фигура и уверено крачеше към сцената. От двете му страни вървяха двама мъже по ризи, които си приличаха като братя. Може би защото бяха навъсени и изглеждаха напрегнати. Следваха ги още петима-шестима — пристъпваха бързо, сякаш носеха важни новини за събранието. Множеството се вълнуваше, тръпнещо от възбуда, всеки се опитваше да каже на съседа си онова, което другият изгаряше от желание да сподели — че това бил пасторът от Бостън, това бил оня пастор от Бостън.
— Отецът!
Той се усмихваше и поздравяваше хората в цялата зала. Вратът му беше много дебел, може би затова му беше трудно да се обръща. Качи се на сцената, като вземаше по две стъпала наведнъж, започна да се здрависва с хората зад малката катедра. Придружителите му се наредиха на очевидно предварително определени места в самия край на сцената и макар че имаше столове, останаха прави с лице към публиката. Нюман забрави за момент пастора и се втренчи в здравеняците. Направи му впечатление, че непрестанно оглеждат хората в залата и се мръщят. Кого търсеха? Обхвана го нарастващо безпокойство. Той имаше запазено работно място за след войната, какво търсеше тук? Ала вълнението на хората около него беше заразително; спомни си младежите, които бяха разхвърляли боклука в двора му, и най-сетне почувства, че е постъпил правилно, като е дошъл на събранието. Да, правилно. Само да не беше толкова горещо…