— Не, откакто измазахме стените — натърти съседът.
Нюман извърна очи, да не би погледът да издаде мислите му. Освен съседи с Фред бяха и колеги, само че онзи работеше в ремонтния цех, намиращ се в друга сграда, носеше гащеризон и се държеше като типичен механик. Както винаги при среща с него раздразнено се зарече да измаже избата, независимо дали може да си го позволи или не. Не проумяваше откъде накъде компанията плаща двойно повече на този недодялан дръвник, като се има предвид колко важна бе работата, извършвана от него, Нюман, да не говорим за необичайния му талант. Освен това мразеше да пътува в метрото заедно с Фред заради противния навик на съседа да забива пръст я в гърдите, я в ръката на събеседника си.
— Чу ли снощната шумотевица? — попита Фред. Цинична усмивчица разтегна устните му, разположени върху масивна долна челюст, сякаш прикачена за лицето му чрез дълги и дълбоки бръчки от двете страни.
— А, да. Какво стана накрая? — измърмори Нюман и машинално издаде долната си устна, както правеше в моменти на напрежение.
— Ами излязохме, заведохме Пит вкъщи и го накарахме да си легне. Леле, как се беше натряскал, бедна ти е фантазията!
— Пит Ахърн ли беше това? — изненадано прошепна Нюман.
— Същият. Направил главата и тръгнал да се прибира, обаче срещнал оная черномутреста кокона. Между нас да си остане, ама жената не беше за изхвърляне — добави Фред, който имаше навика да се озърта, докато говори.
— Дойде ли полиция?
— Как не! Изгонихме пачаврата и заведохме Пит да си легне.
Мотрисата спря на следващата станция, за миг качващите се пътници разделиха двамата мъже. Щом вратите се затвориха, Фред отново се присламчи до съседа си. Няколко минути двамата мълчаха. Нюман не откъсваше поглед от косматата китка на досадника — дебела и вероятно силна. Може би затова онзи играеше така добре боулинг. Странно как понякога му допадаше да бъде в компанията на Фред и други съседи от квартала, ала в моменти като този не можеше да го понася. Спомни си как си бяха устроили пикник в парка и как онзи се беше сбил с…
— К’во ще кажеш за тия работи, дето стават напоследък? — Усмивката на Фред беше помръкнала, но двете дълбоки бръчки все така се врязваха като белези в страните му. Присви подпухналите си очи, изпитателно се загледа в събеседника си.
— За какво говориш?
— За квартала, разбира се. Както е тръгнало, ще ни натресат разни черньовци и тогава ни е спукана работата.
— Ами… сигурно така ще стане.
— Всички говорят за туй, дето черните не си знаят мястото.
— Вярно е.
— Знаеш ли защо повечето хора от стария ми квартал дойдоха тук? За да се отърват от ония ми ти сажди, а те се влачат подир нас. Сещаш ли се за онзи Финкълстийн?
— Собственикът на дрогерията ли?
— Да. Представяш ли си, цялата му рода щяла да се пренесе в неговата къща, дето е досами магазина. — Фред отново се озърна.
Нюман си помисли, че именно това му допада у съседа. Искаше му се онзи да говори по-тихо, но и да продължава монолога си, защото казваше истини, които всеки подозираше, обаче не смееше да изрече. Когато го слушаше, неизменно усещаше някакво лошо предчувствие. Същото, което изпитваше при четенето на посланията върху металните стълбове — нещо се зараждаше в града… нещо опасно и въодушевяващо.
— Мислим да свикаме събрание. Онзи ден Джери Бул го каза на Пит.
— Мислех, че тази организация вече не съществува.
— Съществува, и още как! — гордо обяви Фред и се ухили. Сутрин клепачите му бяха толкова подпухнали, че почти скриваха очите му. — Веднъж да свърши войната и момчетата да се върнат вкъщи, ще станат пукотевици, каквито не си виждал. Обаче засега се снишаваме. От мен да знаеш, че това събрание е първата крачка. Така както вървят нещата, нищо чудно войната скоро да свърши. Затуй трябва да сме подготвени, нали разбираш? — Изглежда, държеше да чуе потвърждението на съседа, защото изражението му стана някак несигурно.
— Ъхъ — промърмори Нюман и зачака онзи да продължи.
— Искаш ли да дойдеш? Ще те взема с колата.
— Оставям събранията на вас, момчета. — Нюман окуражително се усмихна, сякаш се възхищаваше от мускулите на съседа. Всъщност обаче хората на тези събрания не му допадаха. Половината не бяха с всичкия си, другите изглеждаха така, сякаш от години не са си купували нови дрехи. — Мен не ме бива за тези неща.
Фред кимна, но явно не беше доволен от обяснението. Прокара език по зъбите си, пожълтели от вечните му пури, и се загледа през прозореца, край който пробягваха светлините на лампите в тунела.
— Както искаш — измънка обидено и примигна. — Рекох си, че трябва да те поканя. Целта ни е само да прочистим квартала, нищо повече. Мислех, че ще искаш да се включиш. Тия са бъзльовци — щом стане напечено, начаса ще си вдигнат чукалата.