Никой не знаеше какво означава последната фраза; това беше тайнствен диалект, обичан от благородниците, създали Съвета на По преди повече от дванайсет хиляди години. Нищо друго не се знаеше за Съвета на По, освен че е написал някаква отдавна пренебрегната конституция.
Хари изсумтя и извърна поглед към Комисията.
Линг Чен се наведе леко напред в отговор на заявлението на проктора, после се облегна назад. Не погледна нито Хари, нито някой друг в залата. Царствената му осанка, реши Хари, би била чест за един манекен в магазин за дрехи.
— Нека процедурите започнат — прикани с тих, изящно напевен глас началникът на Комисията; подчертаваше шипящите толкова аристократично.
Хари се отпусна с едва чута въздишта.
55
Клиа никога не се беше чувствала по-уплашена. Стоеше насред старата, прашна, продълговата стая и се вслушваше в мърморенията на групата в другия й край. Бран стоеше на три крачки от нея — гърбът му се беше вцепенил и раменете му бяха прегърбени, сякаш и той чакаше брадва да се стовари отгоре му.
Най-накрая Калусин се отдели от групата и се приближи до тях.
— Елате да се срещнете с вашия благодетел — каза им той.
Клиа поклати глава и втренчи в групата облещени очи.
— Няма да те ухапят — усмихна се лекичко Калусин. — Те са роботи.
— Както и ти — отвърна Клиа. — Как можеш толкова да приличаш на човек? Как можеш да се усмихваш? — изстрелваше въпросите си към Калусин като обвинения.
— Бях създаден така, че да приличам на човек и да имитирам по свой скромен начин и остроумие, и стил — отвърна той. — По онова време имаше истински изкусници. Но ето един, който е даже в по-голяма степен произведение на изкуството и от мен, и още един, който е по-стар от всички нас.
— Плусикс — промълви тя, потръпвайки.
Бран пристъпи встрани и се промъкна между нея и Калусин. Клиа вдигна въпросителен поглед към едрото му тяло.
Всичките ли са роботи? Всички на Трантор ли са роботи — без мен? Или пък и аз съм робот?
— Трябва да свикнем с всичко това — обади се Бран. — За никого няма да е от полза, ако ни принуждавате.
— Разбира се, че не — отвърна Калусин; усмивката му избледня и се смени с напрегната безизразност — нито дружелюбна, нито заплашителна. Той се обърна към Клиа:
— Много е важно ти да го разбереш. Ти можеш да ни помогнеш да предотвратим голяма катастрофа, човешка катастрофа.
— Роботите са били слуги — каза тя. — Като автоматите преди да се родя.
— Да — потвърди Калусин.
— Как могат те да отговарят за каквото и да било?
— Защото човеците ни отхвърлиха — много отдавна, но не и преди сред нас самите да възникне много тежък проблем.
— Сред кого… роботите? Проблем сред роботите? — попита Бран.
— Плусикс ще ви обясни. Не може да има по-добро свидетелство от това на Плусикс. Той е функционирал по онова време.
— Той … повредил ли се е? — попита Клиа. — Той Вечен ли е?
— Нека той ви обясни — отвърна търпеливо Калусин и я подтикна да тръгне напред, към другите.
Клиа забеляза мъжа, когото бяха спасили в Търговската агора. Той ги погледна през рамо и й се усмихна. Изглеждаше достатъчно приятелски настроен. Лицето му беше толкова непривлекателно, че тя се зачуди за какво ли му е било на някого да създава робот като него.
Да ни мами. Да се разхожда сред нас незабелязано.
Тя отново потръпна и се обгърна с ръце. Тъкмо тази стая търсеше онази жена в количката — тази стая и роботите вътре в нея.
Двамата с Бран бяха единствените човеци тук.
— Добре — каза тя и се стегна. Не искаха да я убият, не още. И не я заплашваха, за да я накарат да прави онова, което искат. Все още не. Роботите като че бяха по-внимателни и търпеливи от повечето човеци, които познаваше.
Тя погледна Бран.
— Ти човек ли си?
— Знаеш, че съм — отвърна й той.
— Хайде тогава. Да чуем какво имат да ни казват машините.
Плусикс не й се беше явил в действителната си форма по очевидни причини. Той — това нещо — беше единственият робот, който изглеждаше като робот, и изгледът му си беше доста интересен — стомана с красив сребристо-сатенен оттенък и светещи зелени очи. Крайниците му бяха стройни и грациозни, ставите — отбелязани с едва забележими фини линии, които от самосебе си можеха да се ориентират в различни посоки — гъвкави и приспособими.
— Красив си — каза му неохотно тя, щом застанаха на не повече от три метра един от друг.
— Благодаря, госпожо.
— На колко години си?
— На двайсет хиляди години — отвърна Плусикс.
Сърцето на Клиа се сви. Не можеше да намери никакви думи, за да изрази смайването си — по-стар от Импперията!, — затова и не каза нищо.