— Разбира се — рече Плусикс.
Тя се изправи и погледна Бран. Той също се изправи, изтръпнал и муден, и изохка.
Тя обърна напрегнатите си черни очи отново към Плусикс, намръщена.
— Някои неща не са ми ясни.
— Надявам се да ти ги обясня — отвърна роботът.
— Роботите… роботите като вас… във всеки случай трябва да се подчиняват на хората. Какво би могло да ме спре ей така да ти кажа да се самоунищожиш — сега? Да наредя на всички вас да се самоунищожите, дори и на този Данийл? Няма ли да се наложи да ми се подчините?
Плусикс издаде звук на безкрайно търпение — хмммм, последвано от леко щрак!.
— Трябва да разбереш, че ние принадлежахме на определени хора или институции. Щеше да се наложи да предам молбата ти на моите собственици, на моите истински господари и щеше да се наложи те да се съгласят, преди да ми бъде позволено да се самоунищожа. Роботите бяха ценно имущество и такива произволни и зле обмислени команди се смятаха за тормоз над собственика.
— Кой ти е собственик сега?
— Последните ми собственици умряха преди деветнайсет хиляди и петстотин години — отвърна Плусикс.
Клиа примига бавно, уморена и объркана от тези времена.
— Това означава ли, че сам си си собственик?
— Това е функционалният еквивалент на сегашното ми състояние. Всички наши човешки „собственици“ отдавна са мъртви.
— Ами ти? — обърна се тя към грозния човекоподобен робот. — Още не са ми казали името ти.
— През последните четирийсет години ме наричаха Лодовик. С това име най-много съм свикнал. Бях изработен със специална стратегическа цел от един робот и никога не съм имал собственик.
— Дълго време си следвал Данийл. Но сега вече не.
Лодовик обясни накратко промяната в обстоятелствата и във вътрешната му природа. Не спомена Волтер.
Клиа се замисли над това и после беше неин ред да подсвирне тихичко.
— Ама че план — лицето й пламна от гняв. — Не сме могли самички да се оправим и се е наложило да правим роботи, че да ни помагат. Какво искате от мен? — тя се обърна към Калусин. — Искам да кажа, от нас?
— Бран притежава полезни дарби, но ти си по-силната — обясни Калусин. — Бихме искали да осуетим основното усилие на Данийл. Бихме могли да го постигнем, ако ти пожелаеш да посетиш Хари Селдън.
— Защо? Къде? — попита тя. Всичко, което искаше, беше да спи, но трябваше да зададе тези въпроси и то сега. — Той е прочут — сигурно има стражи или дори този робот, Данийл…
— В момента той е под съд и според нас Данийл не може да го предпазва. Ти ще го посетиш и ще го убедиш да ни даде психоисторията.
Клиа пребледня. Стисна челюсти. Хвана Бран подръка.
— Не е приятно да притежаваш дарби, които хората — или роботите — могат да използват.
— Моля те, обмисли онова, което ти се каза. Решението да ни помогнеш си остава твое. Ние вярваме, че Хари Селдън подкрепя усилията на Данийл, на когото ние се противопоставяме. Бихме искали човечеството да се освободи от влиянието на роботите.
— Мога ли да задавам въпроси и на Хари Селдън — да чуя и другата страна на историята?
— Щом искаш — отвърна Плусикс. — Но времето ще е малко и ако се срещнеш с него, каквото и да решиш в крайна сметка, трябва да го убедиш да те забрави.
— О, това го мога — каза Клиа. После, отбранително наперена, замаяна от изтощение, додаде: — Току-виж съм успяла да убедя и Данийл.
— Като се има предвид мощта на силите ти, това изглежда възможно — съгласи се Плусикс — макар не и вероятно. Но е още по-малко вероятно изобщо някога да успееш да срещнеш Данийл.
— Мога да убедя тебе — заключи Клиа, затвори едното си око и фокусира стария учител с другото като снайперист.
— С практика и ако не зная, че се опитваш, би могла.
— Току виж. Не съм много проста, да знаеш. Мозъчната треска не успя да ме направи глупава и проста. Сигурен ли си…? Сигурен ли си, че роботите не са ни заразили с мозъчна треска, за да им бъде по-лесно да ни служат?
Преди Плусикс да успее да отговори, тя се изправи рязко, обърна се да излиза и тръгна през старата стая с Бран подръка. Стените и подът й се струваха далечни, част от друг свят; като че ходеше по въздуха. Залитна и Бран я улови.
После, когато смятаха, че вече не ги чуват, Бран й прошепна:
— Какво ще правиш?
— Не знам. А ти?
— Не обичам да си играят с мен.
Клиа се намръщи.
— Аз съм шокирана. Плусикс — толкова много история. Защо не можем да помним собствената си история? Сами ли сме си го причинили или те — или ние сме им заповядали да ни го причинят? Всички тези роботи, които се мотаят наоколо и ни се бъркат. Може би ще можем да ги накараме всичките да се махнат и да ни оставят намира.