— Не съм отегчена — каза тя. — Все още не.
Мъжът в мръснозелено отново седна и облегна длан на масата. Пое дълбоко дъх. „Той няма нужда да диша“ — помисли си Клиа, но бързо отхвърли тази абсурдна мисъл.
— Един мъж и една жена търсят такива като тебе от години и мнозина са се присъединили към тяхната група. Надявам се, че там, където ги изпращат, те живеят добре. Но аз не бих рискувал да отида там.
— Кои са те?
— Казват, че едната била Уанда Селдън Палвър, внучката на Хари Селдън.
Името не беше известно на Клиа. Тя сви рамене.
— Можеш да отидеш при тях, ако искаш — продължи мъжът, но тя се намуси и го прекъсна.
— Звучат ми като с връзки — използва думата в подигравателното й значение: близки на двореца, Комисията и другите правителствени чиновници.
— О, да, Селдън някога е бил Първи министър и казват, че внучката му го е изкарвала доста пъти от затруднени положения — и със закона, и всякак.
— Да не би да е извън закона?
— Не, ясновидец е.
Клиа присви устни и отново се навъси. В Дал ясновидците се срещаха под път и над път — хаховци, безработни, повечето — полудели от работата в шахтите.
Мъжът в мръснозелено внимателно наблюдаваше реакцията й.
— Не е за тебе ли? Както и да е — един друг мъж търси такива като тебе…
— Какви като мене? — попита нервно Клиа. Имаше нужда от повече време да мисли, да разбере. — Все още съм объркана. — Внимателно провери защитата му, като се надяваше той да не забележи.
Мъжът трепна, сякаш го бяха уболи.
— Аз съм приятел, а не враг, за да ме манипулираш така внимателно. Знам, че е рисковано дори да разговарям с тебе. Знам какво можеш да ми причиниш, стига да си наумиш. Има човек, притежаващ власт, според когото вие сте чудовища. Но той нищо не разбира. Той явно смята, че всички вие сте роботи.
Клиа се разсмя.
— Като автоматите ли?
Механичните работници бяха изпаднали в немилост много преди тя да се роди, забранени поради честите и необясними бунтове на автоматите, и в обществото все още витаеше омразата към тях.
— Не. Като роботите от историята и легендите. Вечните. — Той посочи на Запад, по посока на Имперския сектор, Двореца. — Лудост е, но това е лудост на Империята и не е лесно да я надвиеш. Най-добре ще е да се махнеш и аз знам къде е най-добре да отидеш… в Трантор. Не е далеч оттук. Мога да ти помогна да се оправиш.
— Не, благодаря — отвърна тя. Всичко това беше твърде несигурно, за да се остави в ръцете на този непознат, колкото и завладяващи да й се струваха части от неговата история. Думите му и онова, което усещаше тя, не се връзваха.
— Тогава вземи това. — той мушна малка дисплей-карта в ръката й и отново се изправи. — Ще се обадиш. Това не е под въпрос. Само е въпрос на време.
Той впери поглед в нея със светнали, съвсем здрави очи.
— Всички ние си имаме тайни — рече той, обърна се и си тръгна.
5
Лодовик стоеше сам на мостика на „Копието на славата“ и се вглеждаше през широкия преден илюминатор навън — гледката щеше да е изключително красива, ако той беше човек. Ала красотата не беше идея, лесна за проумяване за един робот; той виждаше онова, което е извън кораба, и разбираше, че един човек би го сметнал за интересно, но за него най-близкият аналог на красотата беше успешната служба, идеалното изпълнение на дълга. Той в някакъв смисъл би изпитал удоволствие от това, да уведоми човек, че от илюминатора се открива прекрасна гледка. Но негов пръв дълг беше да уведоми човека, че тази гледка се дължи на сили, които са много опасни…
И в този си дълг той нямаше шанс да успее, защото хората на „Копието на славата“ бяха вече мъртви. Капитан Толк беше умрял последен, с помътен разсъдък и тяло развалина. През последните му останали няколко часа, в които бе способен да мисли рационално, Толк бе инструктирал Лодовик какво трябва да предприеме, за да закара кораба до крайната му цел: да се поправи хипердрайвът, да се препрограмира навигационната система, да се запази енергията на кораба за максимално време на оцеляване.
Последните свързани думи на Толк към Лодовик бяха въпрос.
— Колко дълго можеш да живееш… искам да кажа, да функционираш?
Лодовик му беше казал.
— Един век без презареждане.
Толк бе потънал в болезнения, изпълнен с бълнуване полусън, който предшестваше смъртта му.
Двеста човешки смърти притискаха позитронния мозък на Лодовик и изсмукваха енергията му; това донякъде го правеше бавен. Щеше да мине. Той не беше отговорен за смъртта им. Просто не можеше да я предотврати. Но това само по себе си беше достатъчно да го накара да се чувства изтощен.