— Те са нематериални присъствия, много приличащи на хората в психологичните си модели.
— Те? — попита Клиа.
— Има още един, който ни се противопоставя и подкрепя Хари Селдън и Данийл. Единият е мъжки сим — този вътре в мен. Другият е женски.
— Как могат да бъдат мъжки или женски? — Клиа погледна Бран.
Лодовик примига за момент — не беше сигурен, че на този въпрос има някакъв приличен отговор.
— На вид аз съм мъж — каза той най-накрая. — Но не съм. Същата разлика може да важи и за тях, но всъщност не знам.
— Между тях има несъгласие? — попита Бран.
— Ревностно — отвърна Лодовик.
— Тогава откъде знаеш, че ти не си бил променен или… извратен по някакъв начин? — попита Бран. — Хари Селдън и Данийл може да са замислили всичко това.
— В известен смисъл — обясни Лодовик — и аз споделям тази неувереност на хората. Но трябва да действам въз основа на разумен извод. Нямам причини да вярвам, че в програмите ми е променено нещо друго освен как откликвам на Трите закона на роботиката.
— Всичко това ми звучи като невероятни глупости — възкликна задъхано Клиа. — Закони — за роботи!
— Много важни правила, които определят поведението ни — обясни Плусикс.
— Но той казва, че при него няма никакви правила! — тя поклати глава.
— Това го прави повече да прилича на човек — каза тихо Бран. — И при нас няма някакви строго определени правила.
Клиа метна ръце нагоре вбесена.
— Това е толкова… толкова старо, че не мога да го схвана — каза тя. — Кажете ми само едно нещо. Искам да знам какво ще стане, ако ви помогнем. Роботите просто ще се махнат ли и ще ни оставят ли намира?
— Не точно — отвърна Плусикс. — Ние не можем да се самоунищожим, нито пък можем да си позволим да сме безполезни. Трябва да се прегрупираме и да намерим ситуация, която ни позволява да изпълняваме някакви разумни задължения, докато престанем да функционираме. Нашите програми ни казват, че трябва да служим на човеците. Така че се надяваме да намерим някоя зона в Галактиката, където човеците ще ни позволят да им служим. Все трябва да има такава.
— А ако Хари Селдън се провали, вероятно ще ги има много — рече подозрително Бран. — Много места, където роботите да се скрият.
— Изводът ти не е лишен от разум — обади се Плусикс.
— Ако ви помогнем, искам да ни обещаете, че ще оставите нас намира — каза Клиа. — Не ни служете, не ни помагайте, просто си вървете. Напуснете Трантор. Оставете ни да бъдем човеци — онези, които наистина са човеци. — Клиа се обърна към Лодовик. — Ами ти? Ти какво ще направиш?
Лодовик се вгледа в двамата с тъжен израз. Усещаше как Волтер внимателно наблюдава ставащото.
— Ще се зарадвам на забравата, когато дойде — каза той. — Объркването и несигурността за мен са непоносимо бреме. — После с изненадващо страстен глас попита: — Защо изобщо хората са ни конструирали? Защо са ни направили способни да разбираме, копнеещи да служим, а после са ни отхвърлили далеч от всичко, което би ни позволило да се подчиняваме на природата си?
— Не зная — отвърна Клиа. — Не съм била там. Не съм била родена. — Усещаше част от вътрешния характер на Лодовик, от вкуса му. Вкусът му изобщо не беше на метал, нито на електричество, нито пък на което и да било друго нечовешко качество, за което можеше да се сети. Вкусът му беше като на богато ястие, държано в хладилника, очакващо само да го притоплят. После тя усети нещо друго, едновременно безкрайно студено и нажежено, стряскащо като хиляди люти подправки на езика й.
— Усещам твоя сим — каза тя поуплашена. — Седи върху тебе като… пътник.
— Възприятията ти са забележителни — отбеляза Лодовик.
— Казва ли ти той какво да правиш?
— Наблюдава — обясни Лодовик. — Не дава насоки.
— Имаме нужда от отговор — Бран тръсна глава, силно раздразнен от всичките тези разсейвания. — Роботите ще ни оставят ли намира… когато всичко това свърши?
— Ще направим всичко, каквото можем, за да доведем докрай този злощастен епизод — каза Плусикс. — Ще премахнем всички роботи от нашата фракция на Трантор или на всяко по-влиятелно място в човешката Галактика. Ако победим Данийл, човеците ще бъдат оставени сами да се оправят, да градят собствената си история, да се развиват естествено.
Клиа се опита да вкуси мислите на робота, но й се сториха твърде-твърде объркващи, твърде различни. Ала не можеше да намери пукнатина в очевидната му искреност. Преглътна тежко — изведнъж бе усетила отговорността, тегнеща върху собствените й рамене, тази огромна тежест, висяща на куката на неадекватните й преценки. Тя стисна ръката на Бран.