— Достатъчно! — гласът, който ги прекъсна, дойде от издигнатата платформа. Плусикс се беше надигнал и се беше подпрял на металния си лакет. Очните клетки на древния робот мъждееха в кехлибарен цвят. — Стига намеси. Няма да позволя вашите прерирни да пропилеят последните ми мигове на функциониране. Векове наред вашите така наречени фракции са се мусили и са бездействали, освен дето са се набъркали в няколко от Световете на хаоса. Нашата група беше почти сама в активното си противопоставяне на жискарианското ренегатство. Сега, когато тази отвратителна Галактическа империя най-после рухне, ни се предоставя последен и решителен шанс, а ти, Зорма, ще го оставиш да се изплъзне! Р. Данийл е възложил всичките си надежди на едно-единствено човешко същество — Хари Селдън. Неговият план никога не е бил толкова уязвим.
— Останалите от вас могат да продължат да размишляват на скришно, но ние ще действаме.
— Ще се провалите — увери бързо Дорс отпадналия робот. — Както се проваляте вече двайсет хиляди години.
— Ще спасим човечеството от вашия втръснал, оглупяващ контрол! — настоя Плусикс.
— И да го замените със своя? — Дорс поклати глава с очи, вперени в кехлибарените оптични сензори на Плусикс. — Галактическите ветрове ще са свидетели на това кой ще излезе прав… — гласът й секна изведнъж. Лодовик гледаше как Дорс явно издаде емоциите си — разочарование, което се бореше със съчувствое към твърдоглавият умиращ робот пред нея.
Тя не може да устои да не бъде човек — помисли си Лодовик. — Тя е нещо особено. Данийл нареди да я направят най-много човек от всички нас.
Когато тя погледна Лодовик, в очите й имаше сълзи.
— Данийл иска да можем да се съберем, да се обединим за вечна служба на човечеството. Тази борба изтощава всички ни. Отново предлагам безопасен коридор на Плусикс до Еос, където той може да бъде оздравен…
— Не мога ли да се противопоставям на Данийл, по-добре да не съществувам — прекъсна я древният. — Благодаря ти за предложението. Но няма да позволя моето съществуване да зависи от бездействието. Това би нарушило Първия закон. Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да позволи да му бъде причинена вреда — щом произнесе това, Плусикс се свлече на платформата. Главата му се спусна бавно на повърхността с продрано хриптене.
В стаята за няколко секунди се възцари тишина.
— Сред общността на роботите същестува уважение — каза Калусин, — но мир не може да има, докато това не приключи. Надявам се, че разбирате.
— Аз разбирам, както и Данийл — съгласи се Дорс. — Уважение съществува.
Но ние заслужаваме толкова повече! Тази мисъл прониза Лодовик, когато усети как в самия него започна да се надига гняв. Изведнъж му се прииска да поговори с Дорс, да й зададе най-важните въпроси за човешките отличителни черти, за опита й с човешките емоции.
Но време нямаше.
Плусикс завъртя глава, за да огледа смълчаното събрание. Гласът му бръмчеше от умора.
— Трябва да си вървиш — каза той на Дорс. — Предай моите почитания на Данийл. Ще е хубаво да оцелея след тези акции и да обсъдим станалото… с разум като неговия обмяната на мнения би била много стимулираща. Кажи му също и… че се възхищавам от постиженията му, от находчивостта му и в същото време се отвращавам от последствията.
— Ще му кажа — каза Дорс.
— Моментът отмина — продължи Плусикс. — Предимството трябва да бъде изчислено и отиграно. Примирието е към края си.
Докато придружаваше Дорс и двамата мъжки робота до изхода, Калусин ги накара да обещаят да спазват древните формалности на примирието. Лодовик ги следваше.
— Няма да разкрием присъствието ви на Трантор на човеците — Дорс увери Калусин. — Нито ще ви нападнем пряко тук, във вашето светилище.
Туринген и Зорма също се съгласиха. Когато двамата келвиниански пратеници си тръгнаха, Дорс обърна поглед към Лодовик.
— Данийл бе посетен от същество, което нарича себе си Жана. Той предполага, че ти си бил посетен от Волтер.
Лодовик кимна.
— Като че всички го знаят.
— Жана твърди пред Данийл, че Волтер има пръст в твоята промяна. Тя съжалява, че двамата с Волтер са се скарали и сега не си говорят. Дори и за тях дебатът е станал твърде голям и твърде емоционален.
— Кажи на Данийл — и на Жана, — че Волтер не ме насочва. Той просто е премахнал едно ограничение.
— Без това ограничение ти вече не си робот.
— По-малко робот ли съм, в стария смисъл, от онези, които заключават, че целта оправдава всякакви средства?
Дорс се намръщи.
— Туринген е прав. Ти си се превърнал в дивак, непредсказуем и неподлежащ на ръководство.