Зад огромната бронзова врата тя дочу крясъци и дори вой. Облегна рамо на вратата. Нищо. После насочи пълното си внимание към майора, накара го да се приближи и да й даде кода за вратата. Той се надигна, както беше коленичил, с изкривено лице, плувнал в пот. Въведе кода и долепи длан.
Вратата се отвори и майорът се строполи назад. Вара Лизо влезе в кабинета.
Фарад стоеше вътре в пълно церемониално облекло и разговаряше с двама съветници и един адвокат; въпреки това с Комисията му беше свършено. Видя я и се намръщи.
— Трябва да сложа всичко в ред… Вара, моля те, върви си.
Вара забеляза поднос с изискани сладкиши на огромното бюро до най-мощния информатор/процесор, който някога беше виждала, може би способен да отсява информация от десет хиляди системи. В момента не функционираше. Достъп до Империята — отказан. Няма енергия. Тя награби шепа сладки и ги задъвка.
Синтер се втренчи в нея.
— Моля те — каза тихо той. Усещаше безпокойството й, но не се досещаше за причината. — Претопяват робота ни. Освобождават Селдън. В момента се опитвам да се свържа с императора. Много е важно.
— Никой няма да ни види — тя разбъркваше с пръст бонбоните в подноса.
— Не е чак толкова зле — настоя Синтер с пребледняло лице. — Ти как влезе? — Майорът — нейният майор — бе освободен от Протон, за да информира Синтер за положението. А после го бяха сложили на пост в преддверието, за да не я допуска вътре. Това беше ясно и без да се докосва до мислите им.
Никога не беше успявала да разчита мисли пряко — в най-добрия случай можеше да усеща емоции, да получава проблясъци на видения, звук, но никога подробности. Дълбоко в себе си хората не си приличаха. Съзнанието им се развиваше по различен начин.
Вара знаеше, че всички хора са чужди един на друг, но собственото й отчуждение беше от друг порядък.
— Госпожице Лизо, сега трябва да напуснете — обади се адвокатът и тръгна към нея. — Ще се свържа с вас по-късно за представянето в Имперския съд…
Той се препъна, обърна лице нагоре и започна да пелтечи; потекоха му лиги. Фарад го погледна — започваше да се тревожи.
— Вара, ти ли го правиш? — попита той настоятелно.
Тя остави адвоката.
— Ти излъга — каза тя на Синтер.
— За какво говориш?
— Сама ще пипна Селдън. Ти стой тук, ще тръгнем заедно.
— Не! — извика Синтер. — Престани с тези глупости! Трябва да…
За миг лицето на Вара Лизо стана безизразно. Стаята притъмня и се разми, после сякаш проблесна и се появи отново. Синтер се вкопчи в бюрото и се втренчи в нея със изцъклени докрай очи. Погледна гърдите си, треперещите си колене; краката му се огъваха под него. После отново погледна нея. Съветниците му вече бяха рухнали на колене с изпънати ръце, долепени до телата, със свити юмруци. Всичките се прекатуриха в различни посоки, а един си удари главата о ръба на бюрото.
Пулсът на Фарад се забави. Вара не знаеше тя ли го прави или не. Не вярваше, че е толкова силна, никога досега не беше правила нищо подобно, но нямаше значение.
Извърна се от мъжа, за когото би се омъжила в най-прекрасните си мечти и надежди, и каза:
— Сега не може да се отрече, че съм чудовище — думите й прозвучаха великолепно, свободно, съвсем окончателно.
Тя излезе от кабинета, премина с чудна лекота през антрето, покрай майора, който все още се задъхваше, после спря — но само за миг — и се намръщи.
Фарад умираше. Тя усещаше празнотата и тишината в гърдите му. Докосна бузата си.
Сега той беше мъртъв.
Тя вдигна неврокамшика на майора и продължи нататък.
73
Имаше безкрайни документи за подписване, позволения, които трябваше да се получат от канцеларии и нива в рамките на Комисията за обществена безопасност, и дузини съдебни бюра, които трябваше да се осведомят; На Хари щеше да му отнеме повече време да напусне съда, отколкото му бе отнело влизането. Гаал Дорник се намираше в отделен район, а Буун си беше тръгнал преди три часа, за да се погрижи за най-различни усложнения.
Хари седеше сам в просторната Зала за освобождаване, гледаше древния свод и таванските прозорци горе с техните многоцветни витражи. Бяха му казали да остане там, докато надзирателят се върне с началника на затвора и оформи последните документи.
Хари не беше сигурен как точно се чувства. Малко невярващо със сигурност; беше минал през търбуха на Имперския съд засега без да бъде смлян. Мигът, за който, съзнателно или не, бе работил цял живот, бе отминал.