Сега трябваше да направи първите няколко записа — щеше да осведоми Уанда и Стетин за тяхното окончателно и, както подозираше, изненадващо назначение, че психолозите и менталиците от Втората фондация щяха да останат на Трантор, а той щеше да подготви прехвърлянето на своята власт на Гаал и другите, които щяха да заминат за Терминус.
Продължителният сумрак над Империята щеше да се сгъсти. Той нямаше да е жив, за да го види, нито пък искаше. Сиянието на куполите горе, което идваше от прозорците на свода може би на петдесет метра над него, го накара да се замисли как ли ще изглежда истинското небесно сияние, процеждащо се през истински стъклописи на Хеликон.
Покой. Завършекът е близо и все пак не чувствам истинско удовлетворение; къде е личната ми награда? Какво от това, че съм спасил човечеството от хилядолетен хаос — какво съм постигнал за себе си? Недостойни мисли за пророк или герой. Имам внучка — тя не е истинска плът от моята плът; приемствеността е прекъсната биологично, макар и не философски. Имам неколцина нови приятели край мен, но старите или вече ги няма и са мъртви, или са недостъпни.
Той се замисли как стоеше на горната ремонтна кула само преди няколко седмици и за мрака, който го беше обгърнал тогава. Не мога да напусна Трантор — Чен няма да ми позволи. Все още съм опасен и най-добре е да ме държат затворен. Но къде ли бих искал най-много да отида сега, къде ли най-много бих искал да прекарам последните си дни?
Хеликон. На слънце, навън, далеч от тези закрити, запечатани градове, далеч от металната кожа на Трантор. Да види нощно небе, което да не е имитация, и да не се бои от простора, от хилядите звезди, мимолетен поглед към Империята, за която се бе трудил и която се бе опитал да разбере.
Да застане на открито, под дъжда, на вятъра и на студа, и да не се бои; да бъде със старите си приятели и семейството…
Обсебващите мисли бяха изпълвали толкова много от нощите му. Той въздъхна, изправи гръб и се заслуша в тропането на ботуши, чаткащи по северния коридор.
Трима стражи и началникът влязоха и се приближиха до Хари.
— Имало е вълнения в сградата на новата Комисия, близо до Двореца и не твърде далеч оттук — каза началникът. — Наредиха ни да се заключим, докато не обяснят какви са били тези вълнения.
— Що за вълнения? — попита Хари.
— Не знам — отвърна началникът. — Но няма защо да се безпокоите. Тук сме си много добре. Наредено ни е да ви защищаваме на всяка цена…
Хари чу звук, който идваше от източния вход на залата. Обърна се, видя жената, която стоеше там, и ахна — в светлината, от това разстояние, стойката й, осанката й… мечтата…
74
Дорс Венабили пазеше свой собствен списък с кодове и входни шифри за сградите на двореца и, забележително, повечето все още вършеха работа. Без съмнение кодовете за излизане от сградите ги сменяха по-често, отколкото тези за влизане. Когато арестуваха Хари по обвинение в покушение преди десетилетия, тя правеше планове как ще проникне в сградата на съда и ще го освободи и свършената тогава работа сега й беше послужила добре.
Възможно беше и Жана да й е помогнала… Но как беше стигнала тук, в крайна сметка нямаше значение. Би сринала и стени, за да го направи.
Беше първата, която влезе в Залата за освобождаване. Видя Хари и тримата мъже, застанали близо до средата, осветени от сиянието, което проникваше през таванския прозорец. Спря за миг. Мъжете не заплашваха Хари. Тъкмо обратното; тя прецени, че са там, за да го пазят.
Хари се обърна и погледна към нея. Устата му зяпна и тя чу как той вдъхна и дъхът му отекна из залата. Тримата мъже се обърнаха и най-възрастгният — едър, набит мъжага в униформа на имперски началник на затвор — й извика:
— Ти коя си? Какво правиш тук?
От северния вход се дочу цвъртене; блесна светкавица. Дорс много добре познаваше този звук: неврокамшик, изстрелян от няколко десетки метра. Тримата мъже около Хари подскочиха и затанцуваха, а после се строполиха със стенания на пода.
Хари стоеше недокоснат.
Дорс се втурна с всички сили към дребната женица с пронизителен поглед, застанала близо до северния вход. Тази жена продължаваше да държи неврокамшика и като че освен Хари не виждаше нищо. За няма и четири секунди Дорс се намери на по-малко от два метра от нея.
Вара Лизо извика от напрежение. Залата като че се изпълни с гласове — грозни, настоятелни гласове. Хари затисна ушите си с ръце и потрепери; мъжете на пода трепереха още по-силно, но основната сила на менталическия заряд беше насочена към Дорс.
Дорс никога не беше изпитвала такъв удар, не подозираше дори, че хората са способни на подобни залпове. По време на периода й на обучение на Еос беше почувствала фините способности на Данийл да убеждава — нищо повече.