Стори й се съвсем естествено в крачка, устремена да възпрепятства или дори да убие тази жена, ако е нужно, да подвие крака и да се опита да литне. Тялото й от метал и синтетична плът се сви на топка; тя погледна над рамото на жената и я събори.
Дорс отскочи от отсрещната стена и се строполи на пода, цяла усукана. Не можеше да помръдне; не искаше да помръдва — не и в този миг, може би никога повече.
75
Данийл остави таксито на входа за сивите от източната страна на сградата на Имперския съд и застана пред малката двойна метална врата. Беше облечен в униформата на доживотен бюрократ, коренен жител на Трантор, не студент или поклонник; беше си запазил тази самоличност още преди десетилетия наред с много други и ако някой страж тръгнеше да го проверява, в персоналните компютри щеше да намери файлове, които обясняваха какъв е, какви са му задълженията и правото му да бъде тук.
Вратите бяха живописно гравирани с главните правила на обществената служба. Първото беше: Не вреди на императора и на неговите поданици.
Още в таксито Данийл беше почувствал менталните експлозии, идващи най-общо от района на двореца, и не знаеше какво означават, ако изобщо означаваха нещо. Лесно беше да си представи как плановете му се разкриват тъкмо когато почти бяха завършени. Толкова дълго бе жонглирал и бе задържал буквално десетки милиони топки във въздуха наведнъж…
Бутна малкото бюрократско куфарче под мишница и въведе специфичен входен код, запазен за офицер от сивата администрация.
Получи отказ. Всички кодове бяха променени; в сградата на съда беше възникнало нещо непредвидено, може би в самия дворец.
Ето ме. Моето друго аз е в сградата. Жана, разкъсана на много Жани, много меми-умове, работеше и от двете страни.
Лявата врата се отвори и той влезе в сградата.
Отне му повече време от очакваното, докато мине през механизмите на охраната, дори и с помощта на Жана.
При последната врата, когато той разбра, че две врати го делят от Хари, намиращ се в красивата Зала за освобождаване с високия таван, Жана отвлече вниманието на един страж човек, като му изпрати преработени инструкции за поста.
В следващия отрязък от коридора Данийл подуши електричество. Преди няколко минути тук бяха стреляли с неврокамшик…
76
Хари се изправи лице в лице с Вара Лизо от другата страна на Залата за освобождаване. Тя остана за миг с протегнати ръце, с гърчещи се пръсти, сякаш се бореше да запази равновесие. Главата й се люшкаше насам-натам. Жената, влязла преди нея — която толкова много му напомняше на Дорс, — лежеше отпуснато, просната до вратата, неподвижна като мъртва.
Хари не чувстваше страх; всичко се беше случило твърде бързо, за да го овладее това чувство. Всичко изглеждаше не на място и най-вече самият той; не му беше мястото тук, а на тях не им беше мястото там.
Залата беше мирна — сега тя миришеше на електричество, на урина, изтичаща от панталоните на тримата мъже, прострени на пода около него.
— Тебе ще те оставя… — обади се Вара от другата страна на залата. Тя пристъпи към него и отпусна ръце. — … За последно.
— Коя си ти? — попита Хари. Беше загрижен за жената на пода. Над всичко искаше да се увери, че тя е добре; трепети обхванаха ума му, спомени, задействани отговори, объркващи, богати, предизвикващи чувство и на напрегнато обещание, и на ужас, защото беше сигурен, че тази жена е Дорс. Върнала се е. Искала е да ме защити. Начинът, по който се движеше… като нападаща тигрица!
А сега е там, долу, като смачкано насекомо.
Тази дребна, слаба женица… отклонение. Чудовище!
Хари знаеше коя е. Уанда я беше споменала преди седмици — жената, която не се бе съгласила да се присъедини към менталиците, която вместо това се беше съюзила с Фарад Синтер.
— Ти си Вара Лизо — каза той и тръгна към нея.
— Хубаво — каза жената с разтреперан глас. — Искам да знаеш коя съм. Ти си виновен.
— Виновен за какво? — попита Хари.
— Твоята работа с роботите. — Изражението й се изкриви, докато лицето й сякаш се превърна във възел. — Ти си техният лакей и те си мислят, че са победили!
77
Лодовик извика последния известен му код, но вратата към трансферния коридор за сградата на съда все така не се отваряше. Той пробва отново кода на таблото до вратата и мъничкото опростено лице на екрана обяви отново, че кодът не бил пълен. Да се добавят няколко цифри, без да се променят началните — това беше толкова в стила на дворцовата охрана.