Бран беше нишка чиста светлина сред пороя от пламтяща омраза. Тя го задърпа, като че искаше да го събуди.
Бран каза „да“ и те се сляха. Почти същото беше усетила, когато се сляха физически, но се бе отдръпнала, все още желаейки да запази собственото си „аз“ като самотно и дръзко място.
Лодовик протегна и двете си ръце, видя как раменете на Вара Лизо трепнаха — усещаше присъствието му. Внезапно тя рязко люшна глава; от очите й капеха сълзи.
Лодовик искаше да я нарани, да я убие — ако трябва, ако тя не престане. Това човеците бяха правили един с друг, откакто съществуваха, и го болеше, че и той разполага със същата свобода: свободата да вредиш и да убиваш. Но не мислеше погрешно, че е по-добре от тази изкривена, отвратителна жена. Съвсем ясно беше, че тя е зло; тя беше античовек.
Той направи преценката си, взе решение.
Усещаше как с грохот приижда приливна вълна. Стисна рамото и врата й и с внезапно извъртане на ръката…
… счупи врата й като кибритена клечка.
Горката мъничка Вара Лизо. На пет годинки майка й я биеше зверски и си изкарваше върху нея гнева, който изпитваше към баща й, когото го нямаше в малкия, безупречно чист апартамент; майка й я мачкаше с една разновидност на убеждаването, която идваше само когато беше бясна.
Биеше малката Вара с дълга, гъвкава пластмасова пръчка, докато по дупето и по гърба й не се появяха малки ивици.
И така беше дошъл денят, в който тя беше накарала майка си да умре — спомен, в който понякога се вкопчваше, за да й вдъхне сила. И тя бе поела майка си — може би само спомен, ала може би не — вътре в себе си, за компенсация. В сънищата си я държеше в малка диамантена клетка.
Извикването на майка й за допълнителна сила не помогна. Всъщност я направи по-слаба, защото отново я превърна в дете още повече отпреди.
Тя никога не беше пораснала — не наистина.
Преплетените ивица светлина и вълна от ужасена горещина, които я връхлетяха и разтърсиха (пламтейки без огън: Синтер), ръката на шията й, която се извъртя —
бе невероятно болезнено
и добре дошло
и счупи всичките й клетки
и тя за секунда осттна спокойна.
Клиа усети последния дъх на Вара Лизо; той прошепна „свободна“ и утихна.
Лодовик коленичи до тялото и видя колко е мъничко, а когато го вдигна, то се оказа и много лекичко. Толкова много мъки за такава малка маса — човешко чудо.
После заплака.
Дорс се бе възстановила достатъчно, за да се изправи. Тя огледа мъжете и жената в залата и мъртвото тяло в ръцете на робота Лодовик и тръгна към Хари, който изглеждаше зашеметен и слисан, макар и все още жив. Беше съвсем естествено за нея да отиде при него.
Изведнъж до нея се появи Данийл и я улови за лакета.
— Той има нужда от помощ — каза Дорс, готова да се изтръгне от хватката на своя господар.
— Нищо не можеш да направиш — отвърна Данийл. Охраната в съдилището и в Залата за освобождаване вече трябваше да е узнала за проникването; скоро щяха да бъдат обкръжени от тежко въоръжени стражи и без съмнение дори имперски специални части.
Не виждаше никакъв начин да избяга. Нито можеше да предскаже какво ще стане по-нататък. Може би нямаше значение.
Много вероятно беше напълно да е грешал във всичките си действия вече повече от двайсет хиляди години.
81
— Записите от залата показват, че след като е убила Фарад Синтер и е привела стражата в безпомощност, Вара Лизо е отишла в Залата за освобождаване и е заплашила Хари Селдън — каза майор Нам. Главата му бе капсулирана в шлем за възстановяване. Щяха да минат цели седмици, докато се оправи от мозъчната повреда, предизвикана от Вара Лизо пред кабинета на Фарад Синтер. — Ние вярваме, че тези другите използват много варианти за измама, за да влязат в Залата и да закрилят Селдън. Те очевидно са знаели, че Селдън е в голяма опасност.
— А ние не сме знаели? — попита Линг Чен. Той се приведе леко напред в креслото си, притиснал стегнато ръце до тялото си, зареял поглед някъде над рамото на майора.
— Нямаше издадена директива да закриляме Селдън — напомни генерал Протон на началника на Комисията. — Ако тези другите не бяха дошли, Вара Лизо лесно щеше да ги убие с невралния камшик или със специфичните си таланти. И все пак само тя беше упълномощена да влиза в сградата на съда и в Имперския сектор. Не е ясно как точно е умряла, но се радвам, че е мъртва.
— През последните три дена всички в Имперския сектор са страдали от страшно главоболие. Вие не сте ли го усетили? — попита Чен.
— Аз обикновено страдам от главоболие, началник. Такава е житейската ми участ — отвърна весело Протон.