Чен прегледа внимателно видеообобщението на събитията в Залата за освобождаване. Търсеше нещо, някого, призрак, сянка, ключ, въплътен в плът. Посочи високия мъж, застанал до силната жена в края на обобщението.
— Имате ли индивидуален файл за този?
— Няма — отвърна му генерал Протон. — Нямам представа кой е.
За миг Линг Чен отмести поглед от екрана на информатора и едната страна на лицето му се напрегна, когато стисна челюст.
— Доведете ми го. Както и жената с него. — Той пренасочи вниманието си към увеличения образ на набития мъж, понесъл на ръце тялото на Вара Лизо. Изразът му омекна за миг. — И този. Хари Селдън да бъде пуснат и предаден на колегите си или на семейството си. Не желая да нося повече отговорност за него. Задръжте засега арестуваните млади далити.
Майор Нам сякаш не беше щастлив. Чен вдигна вежда към него.
— Имате забележки?
— Всички те са нарушили сигурността на двореца…
— Да, нарушили са я, нали така? — попита натъртено Чен. — А вие сте част от тези, които се грижат за сигурността на двореца?
Майорът се изправи и не каза нищо повече.
— Можете да вървите — каза му Чен. Майорът бързо си тръгна.
Генерал Протон се изкиска.
— Без съмнение няма да обвините него — каза той.
Чен поклати глава.
— Едва не направихме най-големия гаф в кариерата си.
— Как? — попита Протон.
— Едва не загубихме Хари Селдън.
— Предположих, че можем да го жертваме.
Чен почти се намръщи, но лицето му бързо стана отново безстрастно.
— Този човек… познаваш ли го?
— Не — отвърна Протон, вперил очи в увеличения образ.
— Някога беше известен като Демерзел.
Протон отдръпна главата си назад и присви очи със съмнение, но не възрази на началника на Комисията.
— Той не умира — продължи Чен. — Изчезва за десетилетия наред и после се връща. Често е бил свързван с интересната кариера на Хари Селдън. — Чен за първи път този ден се усмихна на Протон. Усмивката беше особена, почти вълча, а очите на Чен блестяха от смесени чувства. — Подозирам, че е насочвал усилията ми по различни начини години наред, винаги в моя полза… — и повтори замислено: — Винаги в моя полза…
— Още един човек машина, предполагам — рече Протон. — Радвам се, че не съм отблизо запознат с тази история.
— Нямаше нужда да знаеш — каза Чен. — Самият аз мога само да подозирам. В края на краищата той е майстор на камуфлажа и увъртането. Ще се радвам да се срещна с него и да му задам няколко въпроса като господар на господар.
— Защо просто не го екзекутираш?
— Защото като нищо може да има и други, които ще заемат мястото му. Знам само, че те са тук, в този дворец.
— Клаюс? — попита Протон с почти невидима усмивка.
Чен изпръхтя.
— Де този късмет.
— Защо щеше да е толкова лошо да загубим Селдън, трън в хълбока на Империята? — попита Протон.
— Защото този стар-престар Демерзел може да прекара още хиляда години в опити да отгледа нов Хари Селдън — отвърна Чен. — А сега вероятно всичко няма да мине добре за мен или за тебе, драги ми Драконе. Селдън го каза и този път му вярвам.
Протон поклати глава.
— По-лесно мога да повярвам в механичните хора, отколкото във Вечните. В края на краищата съм срещал роботи. Но… както кажете, началник, както кажете.
— Сега можеш вече да се връщаш в задимената си пещера — измърмори чен. — Младият император е достатъчно сплашен.
— На драго сърце — отвърна Протон.
82
Уанда стоеше сред огромната Централна пътна станция на Стрилинг, загърната в най-топлата си връхна дреха — тънка декоративна наметка. Въздухът в просторния хангар за таксита и робоколи беше по-хладен, отколкото в останалата част на сектора — около осем градуса, и ставаше все по-студен. Вентилацията и климатикът бяха нестабилни вече от осемнайсет часа — въздухът беше изпомпван вътре от аварийни помпи и това беше докарало на мястото на вечната пролет в Стрилинг хладна есен, за която никой от обитателите му не беше съвсем подготвен. Не дадоха никакво официално обяснение, но тя и не го очакваше — то си вървеше заедно с пропукания купол и общото настроение на безпокойство, явно обхванало цялата планета.
Стетин се върна от гишето за информация под високата арка от стомана и керам.
— Такситата и робоколите се движат много нередовно — съобщи той. — Ще ни се наложи да чакаме още двайсет-трийсет минути, за да стигнем до съда.
Уанда сви юмруци.
— Вчера той едва не умря…
— Не знаем какво се е случило — напомни й Стетин.
— Щом те не могат да го защитят, кой може? — настоя тя. Чувството й за вина не намаляваше от факта, че дядо й й беше наредил да се укрие, след като го арестуват, и да не се появява чак докато го освободят.