— Те са проблем, който не предвидих, когато поставих Хари на пътя му.
— Говориш за него като за приятел — отбеляза Чен — с почти човешка привързаност.
— Той е мой приятел. Както и много хора преди него.
— Е, аз не мога да ти бъда приятел. Ти ме ужасяваш, Демерзел. Знам, че докато съществуваш, никога не бих могъл да имам пълен контрол и въпреки това ако те унищожа, и аз ще съм мъртъв след година-две. Психоисторията на Селдън го твърди. Аз съм в особеното положение да ми се налага да вярвам в истината на наука, която инстинктивно презирам. Не бих го нарекъл удобно.
— Не.
— Имаш ли решение за този проблем със свръхменталиците? Доколкото разбрах, Хари Селдън вижда в съществуването им фатален удар за неговото дело.
— Решение има — рече Данийл. — Трябва да говоря с Хари в присъствието на момичето, Клиа Асгар, и нейния мъж Бран. Лодовик Трема също трябва да е там.
— Лодовик! — Чен стисна челюсти. — Тъкмо това най-много ме обижда. От всички… хора… на които съм разчитал през годините, признавам, че само Лодовик Трема предизвика у мен привързаност, слабост, която той никога не предаде… досега.
— Нищо не е предал.
— Предаде тебе, ако не греша.
— Нищо не е предал — повтори Данийл. — Той е част от пътя и поправя онова, за което съм бил сляп.
— Значи искаш момичето менталик — каза Чен. — И я искаш жива. Мислех да я екзекутирам. Тези като нея са опасни като усойници.
— Тя е много важна за реконструирането на Проекта на Хари Селдън.
— Отново мълчание. А после насред голямата недовършена зала Чен рече:
— Така да бъде. И после — край. Всички вие трябва да напуснете. Всички освен Селдън. Както се договорихме на процеса. И ще предам във ваши ръце онези неща, за които не желая да нося отговорност — артефактите. Останките от други роботи. Телата на твоите врагове, Данийл.
— Те никога не са били мои врагове, сир.
Чен го изгледа със странен израз.
— Ти не ми дължиш нищо, аз не ти дължа нищо. Трантор е приключил с тебе завинаги. Това е политика на силата, Демерзел, такава, с каквато си се занимавал толкова хиляди години с цената на толкова човешки животи. В края на краищата ти не си по-добър от мен, роботе.
85
Изведоха Морс Планч от килията му в специалния блок на Рикериан под засилена охрана, далече под почти цивилизованите килии, където държаха Селдън. Дадоха му личното имущество и го освободиха без ограничения.
Той се ужасяваше от своето освобождаване повече, отколкото от затвора, докато не разбра, че Фарад Синтер е мъртъв, а после се зачуди дали не е бил част от някакъв сложен заговор, дело на Линг Чен — и може би на роботите.
Наслаждава се на тази объркваща свобода един ден. После в новонаетия му апартамент в сектора Гесим, на стотици километри от двореца — и все пак недостатъчно далече — дойде неочакван гост.
Лицевата структура на робота беше леко променена, откакто Морс беше направил онзи нещастен автоматичен запис на разговора с Лодовик Трема. И все пак Морс мигом го разпозна…
Данийл стоеше в антрето точно зад вратата, докато Морс го оглеждаше на екрана на охранителната система. Подозираше, че няма смисъл да се опитва да го избегне или просто да не му отвори. Освен това след всичкото това време най-лошата му черта отново изплуваше.
Беше любопитен. Щом като смъртта беше неизбежна, той се надяваше да има достатъчно време да си отговори на няколко въпроса.
Отвори вратата.
— Донякъде те чаках — каза Морс, — макар всъщност да не зная кой си или какво си. Длъжен съм да предположа, че не си тук, за да ме убиеш.
Данийл се усмихна неловко и влезе. Морс го гледаше как влиза в апартамента и разглеждаше високата, добре сложена и съвсем явно от мъжки пол машина. Тихата сдържана грация, чувството за огромна, ала нежна сила сигурно бяха вършили на този Вечен добра работа през хилядолетията. Кой ли гений го беше проектирал и изработил — и с каква цел? Със сигурност не и за прост прислужник! И все пак тъкмо това са били митичните роботи някога — прости прислужници.
— Не съм тук, за да си отмъщавам — каза Данийл.
— Много ме успокои. — Морс седна в малката трапезария, единствената стая освен комбинираната спалня и баня.
— След няколко дена ще получиш заповед от императора да напуснеш Трантор.
Морс присви устни.
— Колко тъжно — каза той. — Клаюс не ме харесва. — Но Данийл не усети иронията, или пък тя нямаше значение за него.
— Имам нужда от много добър пилот — каза той. — Такъв, който не се надява да отиде където и да било в Империята и да оцелее.