— Каква е работата? — попита Морс и изразът на лицето му се поизмени. Отново усещаше как капанът се затваря. — Убийство?
— Не — отвърна Данийл. — Превоз. Известен брой хора и двама роботи трябва да напуснат Трантор. Те никога няма да се върнат. Във всеки случай повечето от тях.
— Къде ще ги откарам?
— Ще ти кажа, като му дойде времето. Приемаш ли?
Морс се разсмя горчиво.
— Как можеш да очакваш лоялност от мен? Защо пък просто да не ги зарежа някъде или направо да ги избия?
— Няма да е възможно — каза тихо Данийл. — Ще разбереш, след като се срещнеш с тях. Работата няма да е трудна, но инциденти определено няма да има. Сигурно ще ти се стори скучна.
— Съмнявам се — каза Морс. — Ако ми доскучее, просто ще се сетя за тебе и за нещастието, което ми причини.
Данийл изглеждаше озадачен.
— Нещастие?
— Ти си поигра с мен като с играчка. Трябва да си знаел за симпатиите ми към Мадер Лос, за омразата ми към онова, което отстояват Линг Чен и Империята! Искал си да ви запиша с Лодовик Трема. Погрижил си се Фарад Синтер да чуе за мен и за връзката ми с Лодовик. Но все пак това беше хазарт, нали?
— Да, разбира се. Твоите чувства те направиха много полезен.
Морс въздъхна.
— И след като ги откарам?
— Ще започнеш наново живота си на която и да било планета извън контрола на Империята. През следващите години те ще стават все повече и повече.
— Ти няма ли да се намесваш?
— Никак — отвърна Данийл.
— Свободен да върша каквото си искам и да разказвам на хората за случилото се тук?
— Щом искаш — отвърна Данийл. — Ще ти се заплати подобаващо — додаде той. — Както винаги.
— Не! — кресна Морс. — Абсолютно никакво заплащане. Никакви пари. Просто ми уреди да си взема имуществото, когато напусна Трантор и… през няколко външни свята оттук. Само това ми е нужно.
— Това вече е уредено — каза Данийл.
Това накара Морс да побеснее още повече.
— Страшно ще се радвам, небесата да го вземат, когато престанеш да предугаждаш щяло и нещяло!
— Да — каза Данийл и кимна съчувствено. — Приемаш ли?
— Да, невидяло се и ярко слънце! Когато дойде времето, кажи ми къде да дойда, но, моля те, без тъжни сбогувания! Хич не искам да те виждам повече!
Данийл кимна в съгласие.
— Няма да има нужда да се срещаме пак. След два дена всичко ще е готово.
Морс се опита да затръшне вратата след Данийл, но вратата не беше от тия и не би приела подобни драматични жестове.
86
Хари беше потънал в такава дълбока паника, че Уанда неведнъж се изкушаваше да опита да надникне в мислите му и ги посръчка, да ги понагласи, но с дядо си тя никога не успяваше да постигне това. Можеше да е възможно, но нямаше да е редно.
Ако Хари Селдън беше отчаян и можеше да формулира причината за отчаянието си, ако състоянието му не беше някакво увреждане, нанесено пряко от Вара Лизо — възможност, която той пламенно отричаше, — то тогава той имаше право да се чувства по този начин и ако съществуваше начин да се измъкне, той щеше да го намери… или не.
Но Уанда не можеше да направи нищо повече, освен да му позволи да бъде онова, което винаги е бил — твърдоглавец. Трябваше да се довери на инстинктите му. А ако излезеше прав, те трябваше да преформят плановете си.
— Почти ми олекна! — каза Хари на сутринта, след като го доведоха в техния апартамент да се възстановява. Седеше на малката масичка до извивката в стената на всекидневната, проследяваща някаква второстепенна подпора. — Сега никой вече няма нужда от мен.
— Ние имаме нужда от тебе, дядо — каза Уанда, която аха-аха щеше да се просълзи.
— Разбира се — но като дядо, не като спасител. Да си кажа правичката, мразех тази страна на моята роля в целия този абсурд. Като си помисля… известно време… — и изведнъж лицето му стана далечно.
Уанда знаеше твърде дорбе, че бодростта му е фалшива, облекчението му — прикритие.
Тя чакаше подходящия момент да му разкаже какво се е случило по време на отсъствието му. Стетин бе излязъл сутринта, за да присъства на приготовленията за заминаването, които все още бяха в ход. Всички работещи по Проекта скоро щяха да напуснат Трантор, независимо дали имаха причини да се махнат или не, така че тя и Стетин не виждаха причина да не осъществят собствените си планове.
— Дядо, преди процеса имахме посетител — каза тя и седна срещу него на масата.
Хари вдигна поглед и донякъде простоватата усмивка, която беше избрал за прикритие на чувствата си, мигом се скова.
— Не искам да знам — каза той.
— Беше Демерзел.
Хари затвори очи.