Дори и сериозността на новината, която му донесе Уанда, не прогони раздразнението на Хари от това, че така му се бе натрапила. Нещо повече, тя просто влошаваше положението. Страшно му се искаше просто да остане сам, за да мисли за тираните и интервютата с тях. В този спомен се прокрадваше нещо важно, макар и да не можеше да го улови… Както и да е, той покани Уанда да остане за вечеря, за да я успокои и да провери не знае ли още нещо.
И точно по време на вечерята спомените и уравненията се напаснаха и Хари откри търсената връзка. Връзката беше смътното му усещане, че се е срещнал с Данийл. Кога? Къде? После дойде разрешението — почти не се съмняваше, че срещата се е състояла и Данийл му е казал нещо абсурдно и потенциално вредно… за Фарад Синтер.
— Ще помоля за аудиенция — каза Хари на Уанда, когато стигнаха до десерта. Тя постави купите със студен пудинг на масата и добави за себе си кокосов сладолед — вкус, който бе придобила от баща си Райх.
— С кого? — попита тя. — Със Синтер?
— Не с него, още не — отвърна Хари. — С императора.
— Той е чудовище, ужасно дете! Дядо, няма да го позволя.
Хари се разсмя рязко.
— Скъпа ми Уанда, аз постоянно влизам в устата на лъва много преди ти да се родиш — погледна я сериозно, после тихо попита: — Защо, да не би да усещаш нещо нередно?
Уанда извърна поглед, после отново се обърна към него.
— Знаеш защо продължихме да търсим менталици, дядо.
— Да. Ти и Стетин бяхте открили, че способностите ви по неизвестни причини залиняват. Търсите по-стабилна група ядро, чиито достойнства и недостатъци при противопоставяне ще се неутрализират и ще произведат стабилно влияние.
— Напоследък не чувам никого много ясно, дядо. Не зная какво може да ти се случи. Не виждам нищо… бяло петно.
12
Вара Лизо от години не спеше нощем от страх какво би могла да чуе заспала или на ръба на съня. В такива моменти чувстваше как покрива квартала като облак и когато се връщаше, сякаш се намотаваше навътре, към него бяха прилепени емоционалните цветове, желания, тревоги на хората на километри наоколо като риби, които нямаше начин да не погълне.
На младини тази нежелана дарба за нощен риболов се проявяваше само веднъж-дваж месечно и тя никога не беше сигурна дали не е просто луда или наистина научава всички тези неща от родителите си и брат си, от съседите, от любовниците — малцината, които бе успявала да привлече, защото още тогава и в държанието й, и във външния й вид имаше нещо злокобно.
Сега мрежата й се прибираше всяка нощ без изключение и тя вече не можеше да попива онова, което улавяше, нито можеше да изхвърли парченцата чужд живот. Чувстваше се като мухоловка, окачена над сметище.
Когато другите менталици — така се наричаха, макар тя никога да не бе нарекла дарбата си с някакво име — се свързаха с нея, тя разбра, че умението й би могло да бъде ценно за някого. А когато прекара една нощ в обучение в университета Стрилинг с другите менталици, улови откъслек от сън, който я потресе из основи.
Сън за механични хора. Не автоматите, тези смешни работни машинки, които навремето така бяха разтревожили Трантор и други светове, вече изчезнали, не автомати, а роботи, които изглеждаха като хора, които можеха да се движат незабелязани сред хората.
Имаше дори и механични жени, както показваше този сън, способни на невероятни подвизи, способни дори да убият и да събудят любов.
Вара Лизо седмици наред мисли за този сън, преди да помоли за аудиенция с императора. Тази почти налудничава молба — как би могла да се надява на аудиенция с такова високопоставено лице! — бе удовлетворена и тя се срещна не с императора, а с друг, самопомазания Глас на имперската съвест, имперски съветник Фарад Синтер.
Синтер я бе приел с учтивост, малко хладна отначало, но когато тя навлезе в подробности, беше започнал да задълбава с въпросите и да копае под нейната обърканост, за да намери бисерите на доказателствата, които самата тя бе пропуснала. Фарад Синтер бе взел съня, измъкнат, суров и жив, от анонимна нощ и му беше придал политически авторитет, логическа тежест и структура, която тя сама и за милион години не би могла да изгради.
По свой начин Вара Лизо отначало бе започнала да уважава Синтер, после да му се възхищава и най-накрая да го обича. В толкова много отношения той така приличаше на нея — чувствителен и нервен, улавящ мисловни честоти, които никой друг не забелязваше… или поне я убеди, че е така.