Това беше шанс да види колко далеч е стигнала разрухата и колко още остава на Империята да загнива. Тази възможност не го привличаше, но отдавна бе научил, че най-добрият начин да се справяш в живота е да извличаш от неприятните преживявания най-различни ползи. Копнееше да се върне при своя „Прайм рейдиънт“ и да потъне в уравненията. Хора! Толкова микроскопични, ала въпреки това пагубни разриви — все едно те глозгат гладни насекоми…
Хари се обърна към все още отворената врата и се опита да различи пълзящите насекоми, но щом Клаюс се бе оттеглил, проекторите се бяха изключили. Когато се върна, до него стоеше дребничък слуга лаврентиец, младо момче.
— Императорът ми нареди да ви помогна да се почувствате добре преди деловия ви ангажимент — прислужникът се усмихна любезно. Кръглото му, гладко лице приличаше на лампичка сред мрака на стаята със статуите. — Гладен ли сте? По-късно тази вечер ще бъде сервирана пищна вечеря, но вероятно и сега трябва да хапнете нещичко — нещо леко и вкусно… Да ви приготвя ли нещо?
— Да, моля — отвърна Хари. Достатъчно често беше ял в двореца, за да не пропусне и сегашния шанс, а да яде полунасаме беше лукс, на който се бе надявал. — Освен това мускулите ме болят. Може ли да ми изпратят масажист?
— Разбира се! — Лаврентиецът се усмихна до уши. — Казвам се Коас. Назначен съм за ваш прислужник, докато сте тук. Идвали сте и преди, нали?
— Да, последният път беше по времето на Агис ХIV.
— И тогава работех тук! — възкликна Коас. — Може би аз или някой от родителите ми сме ви обслужвали.
— Може би — отвърна Хари. — Спомням си, че се отнесоха с мен много добре, но се боя, че тази вечер не всичко ще бъде приятно. Убеден съм, че ще ми помогнете да се отпусна и ще ме подготвите за предстоящата работа.
— За нас е удоволствие — поклони се плавно Коас. — Какво да ви сготвя — или ще поискате меню? Естествено, ще използваме само най-добрите чуждопланетни и микогенийски съставки.
— Фарад Синтер е ценител на микогенийските деликатеси, нали?
— О, не, сър — нацупи устни Коас. — Той обича много по-проста храна. — Лаврентиецът като че ли не одобряваше това.
„Значи той е в Микоген, за да изцеди от тях малко информация — помисли си Хари. — Техните митове за роботите. Този човек като нищо може да е маниак!“
Коас не беше специалист по телесния масаж, затова дойдоха две прислужнички с разтегателна кушетка. Хари легна на кушетката и се остави в сръчните им ръце с благодарна въздишка и поне за няколко минути почти се радваше, че е дошъл в Двореца и е помолил Клаюс за аудиенция.
Масажистките започнаха да работят върху краката му — разгладиха напрегнатите мускули и някакси успяха да премахнат болката в лявото му коляно, която го измъчваше от седмици. После се прехвърлиха на ръцете — мачкаха и натискаха с изненадваща сила и му причиняваха някаква сладка болка, която бързо се претопи в блажена отпадналост.
Докато работеха, Хари мислеше за специалните привилегии, полагащи се на лидерите и на техните близки и семейства. Разбира се, съществуваше кадифеният капан на властта — лукс, достатъчен да привлече сравнително компетентни, борбени личности към тази неблагодарна и трудна работа (по мнението на Хари; разбира се, Клеон I понякога се отнасяше забележително жизнерадостно към това, че е император, и дори и Агис се бе опитал да играе същата роля, което бе довело до свалянето му от трона от Комисията на Линг Чен).
За Клаюс това беше луксът, без кой знае какви отговорности; това означаваше безкрайни възможности за личностни изкривявания. Хари толкова често го беше виждал в историята сред владетелите фигуранти на различни системи…
Докато масажистките го галеха, бъхтеха и мачкаха, той отново потъна в спомените си за срещите с тираните. Бяха се провели на повече от километър под Залата на правосъдието и Имперския съд, в Рикерианския затвор, в центъра на лабиринт от прецизно контролирани охранителни системи. Хари, живял цели десетилетия на Трантор, бе започнал да обича затворените пространства, дори и малките, но Рикерианският затвор бе проектиран да наказва и да мачка духа.
После години наред насън понякога го мъчеха кошмари за тези мънички затворени пространства.
В килия, толкова тясна, че човек едва се побираше в нея, с гладки черни стени и две дупки в пода — едната — отходна, а другата — за храната и водата, — без столове, той бе разговарял с Николо Пас от Стерад, касапина, избил петдесет милиарда души.
Клеон бе проявил изчанченото си чувство за хумор, налагайки интервюто да се състои там, а не на някое неутрално място за срещи. Може би бе искал Хари да разбере сегашното тежко положение на човека, да погледне в перспектива, може би да го съжали, най-малкото да почувства нещо, а не да свежда всичко до уравнения и числа, какъвто, както усещаше Клеон, беше навикът на Хари.