Докато го пренасяха на спасителния кораб, Лодовик беше чул името „Трин“ — с него се обръщаха към жената, която, както схвана, беше заместничка на капитанката, Трич. Ситуацията можеше да бъде много сериозна.
— Снимай го — нареди Трин. — Ще разбера нещо от този сън и ще научим той ли е онзи, когото искат.
Вдигнаха камера над сандъка и тя запечата образа му. Лодовик се опита да моделира всички възможни причини за подобно поведение, всички сценарии и потенциалните им развръзки.
— Освен това, Трич е дала дума на Планч — продължи мъжът. — Тя е известна като честен човек.
— Ако успеем, ще спечелим десеторно повече, отколкото Планч е платил на Трич — натърти Трин. — Можем да си купим свой собствен кораб и да станем свободни търговци в периферията. Никога повече няма да ни се наложи да си имаме работа с данъци и имперски инспекции. Можем дори да отидем да работим в свободна система.
— Доколкото чувам, животът там е доста суров — рече мъжът.
— Свободата винаги е опасна — отвърна Трин. — Добре. Тук сме. Счупихме печатите. Вътре сме. Направи разрез на скалпа му и нека вземем онова, за което сме дошли.
Мъжът извади от джоба си нещо — според звука беше скалпел. Лодовик аквитира очите си и ги огледа в мижавата светлина на трюма. Мъжът изруга под мустак и отпусна скалпела.
Лодовик не можеше да позволи да го режат. Всяка нанесена му повърхностна рана би кървяла, но дори и нетренираното око би забелязало, че не е човек, ако скалпелът се забиеше по-надълбоко. Лодовик бързо изчисли всички плюсове и минуси на всяко едно действие, което би могъл да предприеме, и стигна до оптималното, основаващо се на знанията му.
Ръката му се стрелна нагоре от сандъка. Дланта му се обви около китката на мъжа със скалпела.
— Здрасти — рече Лодовик и се изправи до седнало положение.
Мъжът май бе получил припадък. Мяташе се, пищеше, опитваше се да издърпа ръката си и пак пищеше. Очите му се подбелиха, по устните му излезе пяна. Няколко секунди той трепереше в хватката на Лодовик, докато Лодовик преценяваше ситуацията от новата перспектива.
Трин заотстъпва към люка. Изглеждаше ужасена, но не колкото мъжа. Лодовик прецени състоянието на мъжа, внимателно измъкна скалпела от ръцете му и го пусна. Мъжът се вкопчи в рамото му и се задъха. Лицето му позеленя болнаво.
— Трин — изстена мъжът и залитна към нея. После се срути. Лодовик излезе от сандъка и се наведе да го огледа. Жената до люка сякаш беше изпаднала в транс.
— Приятелят ти получи сърдечен пристъп — каза Лодовик, щом я погледна. — Има ли лекар или медицински уреди на този кораб?
Помощник-капитанката нададе тих вик като птиче и побягна.
17
Клиа Асгар влезе във връзка със свръзката си във Флешплей — тежък, но въпреки това популярен семеен и работнически курорт в покрайнините на Дал близо до Сектора за забавления на Малкия Калган. Тук изпробваха представления и екскурзии от самия Малък Калгън върху много издръжливите клиенти, преди да ги разпространят по цял Трантор.
Флешплей беше пълен с ярко осветени табели, облепили стените на сградите почти до тавана на купола — реклами за нови шоута и театрални състави, стари любими представления, съживявани в театър „Звезден прах“, популярни напитки, стимулк, дори незаконни стимове от другите светове. Клиа гледаше изливащата се каскада от прожектирани питиета, изгаряйки от жажда.
От двайсет минути стоеше в една ниша в магазин и чакаше свръзката. Не смееше да мръдне дори колкото да си вземе питие от близката улична сергия.
Клиа наблюдаваше тълпите не само с очите си и забелязваше не само повърхностните детайли. На повърхността всичко изглеждаше наред. Мъже, жени и деца се разхождаха в този вечерен час, облечени в онова, което на Дал минаваше за облекло за свободното време — бели блузи и черни кюлоти с червени ивици около кръста за жените, розови анцузи за децата пред пубертета, черни гащиризони с по-шик кройка за мъжете. При един не чак толкова повърхностен оглед обаче напрежението се забелязваше.
Това бяха най-висшите граждански класи в Дал — по-големите късметлии, работниците от дневната смяна и ръководството, функционалният еквивалент на вездесъщите бюрократи в сиво от другите сектори, ала когато не реагираха активно на шеги или не се насилваха да се усмихват, лицата им изглеждаха мрачни. Очите им бяха уморени, малко оцъклени от месеците разочарования и продължителни принудителни отпуски. Клиа разчиташе и цветовете на вътрешните им настроения, макар и само за кратки проблясъци, защото беше заета с друго: сърдито-пурпурни и жлъчно-зелени мърморения, скрити в дълбоките дупки на душите им — не аури, а ями, в които можеше да надзърне само от определени ментални перспективи.