Избърса лицето си и издуха носа си в сравнително чистата, макар и прашна опаковка, пусна пакета в боклука и отново излезе на улицата.
Шом излезе навън, прекоси платното и изчака няколко минути. Съвсем скоро забеляза „опашката“ — онзи, който очакваше да я подгони, ако доставката се провалеше. Беше малко, слабичко момиче, само с няколко години по-младо от нея, което се преструваше, че играе на улицата, облечено в умалено копие на черните работни дрехи на каналджия. Клиа беше твърде далеч, за да й приложи убеждаване или да научи нещо; но като че ли нямаше нужда.
Момичето се стрелна в изоставения магазин и се появи след няколко секунди с разкъсаната опаковка и съдържанието на пакета.
Клиа в самото начало беше следила куриери и понякога беше разчиствала след провалили се доставки. Сега постъпваха така с нея. Това беше последният шамар в лицето, последната обида.
Уличното движение се усилваше. Докато куполът потъмняваше, светлините на рекламните табла над улицата щяха да станат по-ярки и по-трескави, тълпите щяха да се блъскат рамо до рамо в търсене на миг разтуха от нерадостния живот. За преследван човек тази навалица би била фатална. В тълпата можеше да се случи всичко и щеше да бъде под силен натиск да убеждава, да се крие, да кара масите да забравят или просто да се измъкне бързо; можеше да я намерят и убият.
Сети се за човека в мръснозелено. Споменът за него не накара скалпа й да я засърби, но трябваше да падне много по-ниско, за да се откаже от независимостта си и всъщност да се присъедини към движение, ако и да твърдяха, че били като нея…
Може би особено ако бяха като нея! Мисълта да е сред хора, способни на онова, което можеше тя…
Изведнъж всички около нея накараха скалпа да я засърби. Тя изстена и си запробива път през прииждащите тълпи, търсейки вход към някой от огромните древни асансьори, които сновяха по нивата в Дал и повечето други сектори на Трантор.
Вара Лизо, изтощена и изпита, молеше флегматичния млад майор до нея да я остави да си почине.
— Тук съм от часове — изхленчи тя. Главата я болеше, дрехите й бяха подгизанли от пот, зрението й — замъглено.
Майор Нам разсеяно подръпна имперската си емблема, дъвчейки долната си устна. Вара впери в него поглед, пълен с омраза, каквато рядко бе изпитвала досега — но не посмя да го удари.
— Никой? — тросна й се той.
— През последните три дни не съм намерила нито един — отвърна тя. — Вие ги подплашихте всичките.
Той пристъпи навътре от ръба на балкона с изглед към оживената Трансдалска магистрала, пресичаща Флешплей. Под балкона пеша преминаваха тълпи, а на няколко метра над тях по издигнатите релси ревяха влакове и робоси; на няколко метра над тях пък тътнеха тесни слейв-пътеки и разтрисаха празния апартамент. Вара наблюдаваше оттам тълпите вече седем часа; свечеряваше се бързо и от ярките улични табели отсреща вече я мъчеше главоболие. Искаше просто да спи.
— Съветник Синтер би ни бил признателен, ако постигнем резултати — обади се младежът.
— Фарад би трябвало да се притеснява за здравето ми! — тросна му се Вара. — Ако се разболея или преуморя, тогава какво ще прави? Аз съм всичкото оръжие, с което той разполага в тази негова мъничка война! — Тонът й я изненада. Беше почти на границата на търпението си. Но вместо да задържи фокуса върху нуждата на Фарад от нея, тя прехвърли бремето върху майора. — Ако вие сте отговорен за това, че работоспособността ми е намаляла… Какво ще каже тогава Съветник Синтер?
Младежът се замисли над това, без да показва кой знае каква емоция.
— Вие сте тази, която отговаря пред него. Аз съм тук само да бдя над вас.
Вара Лизо едва сдържа острия пристъп на гняв. Колко близко бяха! Нямаха си и представа!
— Е, заведете ме на някое място, където да мога да си почина! — сопна се тя. — Тя не е тук. Не я знам къде е. Не съм я усещала от три дни!
— Съветник Синтер е особено загрижен вие да я намерите. Вие ни казахте, че била най-силната…
— Освен мен! — кресна Вара. — Но аз не съм я усетила!
Русият майор като че бе започнал да проумява, че днес тя няма да работи повече.
— Съветникът ще е разочарован — заяви той и пак прехапа долната си устна.
„Тук всички ли са идиоти?!“ — кипна вътрешно Вара, но осъзна, че гневът и поддаването на изтощението доникъде няма да я доведат и дори биха навредили на шансовете да получи от Синтер онова, което искаше.
— Имам нужда да поостана сама, да почивам, да не говоря — рече дрезгаво тя. — Утре можем да опитаме пак в друг Сектор. Нуждая се от по-малка работна площ — най-много няколко преки. Имаме нужда от повече агенти и по-добри доклади.